По това време няма много движение. Кара към паркинга. Лиза разбира, че нещо не е наред и се опитва да избяга.
Той разперва ръце за една последна прегръдка.
После ледена целувка.
Няма сексуално насилие, защото е получил оргазъм от кръвта.
На Петра й се струваше правдоподобно.
Но всичко зависеше и от хладнокръвната лъжа на Грегъри Балч за алибито на Рамзи.
Трябва да понаучи малко повече и за Балч. По-нататък.
Като при Илзе Егерман и Карлхайнц Лаукх. Подобно престъпление — невероятно. Представи си широката усмивка на Шолкопф, отвратеното изражение на лицето на Стю. Когато тя тръгна, той не вдигна глава, само промърмори едно резервирано довиждане.
А това пък с книгата от библиотеката — като гръм от ясно небе. Стю се контролираше прекрасно, беше страхотно подреден. Може би не беше бракът му, може би се тревожеше за кариерата си — изведнъж изниква възможност да се кандидатира за лейтенант, а той е приклещен от важен случай, в който няма как да откриеш извършителя. За Петра беше просто поредният случай. А за него — успей или умри?
Дали щеше да я натопи? Да я жертва, ако се наложи?
За осемте месеца, в които пътуваха с колата заедно, хранеха се заедно, работеха рамо до рамо, Стю прекарваше с нея толкова време, колкото и с Кати, понякога дори повече, а с пръст не я беше пипнал, не беше направил никакъв двусмислен коментар, нито дори и най-слабия намек за задни помисли.
Мислеше си, че го познава, но осем месеца не беше много време, нали?
С Ник бяха заедно повече от две години. Почти същото беше и с Лиза и Рамзи.
Мъже, жени…
Веднъж, когато беше на петнайсет години и се беше прибрала у дома за лятната ваканция, се събуди в един часа през дългата аризонска нощ от въображаеми шумове, но накрая осъзна, че всъщност горещият пустинен вятър блъскаше в стената на къщата. Нервна и уплашена, тя излезе в коридора и забеляза познатата светла ивица под вратата на бащиния й кабинет, почука и влезе в малката, невзрачна и препълнена с животински препарати стая.
Баща й седеше, приведен в дъбовото си кресло, с лице към своя кралски справочник, а в машината имаше празен лист. Видя я, усмихна й се разсеяно, когато тя се приближи, усети уискито в дъха му, видя замъглените му очи и се възползва от това така, както само един тийнейджър може да се възползва. Накара го да говори за това, което най-много мразеше — жената, починала при нейното раждане.
Знаеше, че ще му причини болка, но, по дяволите, имаше право да знае!
И той заразказва с нисък, провлачен глас.
Смешки, спомени, как недодяланият Кенет Конър и прекрасната Морийн Макилуейн се срещнали на ферибота за Лонг Айлънд и открили истинската любов. Пак същите познати истории, но тя жадуваше за тях и никога не можеше да утоли жаждата си.
Тази нощ седна в краката му на твърдия, изкорубен под, неподвижна, притихнала, уплашена, че баща й може да се разсее и да спре.
Накрая той наистина млъкна и се взря в нея, после плесна лицето си с длани и ги задържа там.
— Татко…
Ръцете се отпуснаха в скута му. Изглеждаше толкова тъжен.
— Това е всичко, което си спомням, миличка. Майка ти беше чудесна жена, но…
Тогава се разплака и трябваше пак да се скрие от нея.
— Мъжете се крият, когато плачат.
Петра отиде при него и прегърна широките му кокалести рамене.
— О, татко, толкова…
— Тя наистина беше чудесна жена, детето ми. Една на милион, но не всичко беше идеално, Пет. Не беше като в приказките.
Отвори едно чекмедже в бюрото и надникна към нещо, което би трябвало да е бутилката. Когато се обърна пак към Петра, очите му бяха сухи и се усмихваше, но това не беше една от усмивките, които Петра познаваше — не беше топла и покровителствена, нито кисела и саркастична, дори не беше пияната усмивка с леко кривване на ъгълчетата на устата, която най-много я тревожеше.
Тази беше различна — безизразна, празна, ледена, като на статуя. В десети клас, в часовете по английски, учеха за трагедията и тя беше сигурна, че тази усмивка беше точно това.
Беше пълна с поражение. Ужасна като надникване към вечността.
— Татко…
Той се почеса по темето, поклати глава, вдигна смъкнатия си чорап по бледия си глезен.
— Става въпрос, Пет, че въпреки всичко… мисля, че това, което искам да кажа, миличка, е, че мъжете и жените са две различни породи. Може би това е антропологично определение, но е съвсем вярно. Една малка частица от ДНК ни разделя. Ето ти нещо смешно: Х-хромозомът е най-важният, Петра. И не прави нищо друго, освен да създава проблеми, агресия, разбираш ли какво ти казвам, миличка? Ние, мъжете, хич не струваме.