Петра продължаваше да се взира в снимката на Лаукх. От мисълта да допусне неговата плът да се докосне до нейната й се повдигна.
Харесваше интелигентните, внимателни, традиционно красиви мъже.
Може би защото нейният баща беше интелигентен, добре изглеждащ, мек човек. Общо взето — джентълмен.
Какъв ли беше бащата на Илзе Егерман?
Какъв ли беше доктор Джон Евърет Боулингър, когато не бе полудял от скръб?
Достатъчно с психоанализата. За момента това беше повече от достатъчно.
Прибави данните по случая „Егерман-Лаукх“ към делото за убийството на Лиза, прекоси стаята и отиде до яркооранжевите шкафове, отвори своя и извади един „Сникърс“ от чантата, която стоеше на горната полица над маратонките, спортния екип и евтините черни пуловери, които държеше подръка за студените нощи и обезобразените трупове.
Наричаше ги парцали за забърсване на смъртта.
Бяха от акрил и приличаха на такива. Внимание, клиенти на „Кмарт“, нашите стилни пуловери се продават по 13.95 долара в голяма гама от цветове. Тя купуваше по пет наведнъж, винаги черни, и ги изхвърляше в момента, в който се захабяха.
За осем месеца беше употребила десет.
Не беше носила такъв пуловер на мястото, на което беше убита Лиза, защото обаждането ги изненада.
Трупът на Лиза не я изцапа.
Не се доближи достатъчно.
21.
— Мърдай, мърдай, мърдай, продължавай да вървиш, малък изрод такъв!
Съскат в ухото ми, притискат ме, подбутват ме и ме блъскат.
Тя е по-гневна, той изглежда уплашен и нервен. Дори се препъва няколко пъти.
— Хайде! — Тя ме мушва с пистолета в ребрата, а когато извиквам, го притиска още по-силно и казва: — Млъквай! — Изобщо не е нервна.
Тя е шефът.
Като приближаваме към мястото, на което са паркирани бъгитата, започвам да се моля някой служител на зоопарка да е там по това време, но няма никой. Дали да викам? Не, пистолетът е опрян в мен, няма да й трябва много да дръпне спусъка и да ми пръсне вътрешностите. Вече сме до оградата. Катинарът е сложен и е заключен!
— Отваряй! — заповядва тя и се оглежда на всички посоки. Пистолетът все още е опрян в мен, а той вади ключ от джоба си и отваря катинара.
Те знаят за това място.
Подготвени са. Ще ме изнасилят.
Той отива зад мен, сграбчва ме и започва да ми диша в ухото, после внезапно стомахът ми започва да ме свива — силно, бързо, болезнено, все едно ми се ходи до тоалетната.
Пак ме блъсват напред. Все едно играя роля в някакъв филм и изведнъж осъзнах, че страхът се е изпарил и нещо друго управлява ума ми — сякаш съм заспал и буден едновременно, сякаш сънувам, но знам, че сънувам и мога да контролирам всичко, стига да се съсредоточа, мога да режисирам края както си искам.
Може би така се чувстваш, след като умреш.
Минаваме през портата и започваме да се катерим през дърветата. Той издава някакви ниски, влажни стонове.
— Ти — казва и ме стиска по-силно за ръката. Сякаш съм направил нещо лошо.
Държа главата си наведена и виждам обувките си, както и неговите.
— Добре, хайде, хайде — казва тя и махва с ръка, когато влизаме в папратовата горичка по същата пътека, по която слязох и за която си мислех, че е моя тайна.
Те продължават да ме блъскат, казват ми да вървя по-бързо, водят ме към едно голямо дърво, не моя евкалипт, друго, също с ниско приведени клони.
Подминаваме го. Вървим, докато стигаме до друго дърво, там е толкова тихо, няма никой наоколо, дори да викам, няма кой да ме чуе.
Тя застава от едната страна и все още ме държи на прицел, поглежда към калъфа на фотоапарата. Като не пуска ръката ми, мъжът изважда камерата и й я дава.
— Добре — казва ми тя.
Не знам какво иска, затова нито проговорвам, нито помръдвам.
Тя се приближава и ме зашлевява силно през лицето, от което главата ми се отмята, но не боли чак толкова.
— Направи го, малко лайно такова!
— Какво? — казвам аз, но сякаш чувам гласа на друго дете. Като че ли съм извън тялото си и гледам как се движа като в някой филм за роботи.
Посяга да ме удари пак и аз се опитвам да предпазя лицето си с ръка. Той ме ритва с коляно в гърба, а това вече боли.
— Сваляй гащите, уличник такъв, остави го да си ги смъкне, скъпи.
Той ме пуска, тя продължава да ме държи на прицел. Слагам ръце на панталоните, но не ги свалям. Той сваля своите, пуска ги да паднат до глезените. Носи торбести бели боксерки и вече посяга към процепа, когато аз се извръщам.