— Какво? — смее се тя. — Да не би да не си виждал такова нещо? Сваляй, покажи ни богатството си.
Не помръдвам. Тя пак ме зашлевява. Ако нямаше пистолет, щях да я прасна през лицето и да й откъсна главата. Тя пак се засмива.
— Подчинявай се и ще свършим, преди да кажеш „ох“. Малко забавление, това е всичко.
Започва да ми праща целувки във въздуха, той — също.
— Разбира се — казва гласът на другото дете. — Разбира се, знам какво имате предвид. Само че…
— Само че какво? — Тя се приближава и пъхва пистолета в носа ми. Студен е и мирише на бензиностанция.
С периферното си зрение виждам, че боксерките са смъкнати до глезените му, сякаш не иска да се съблича напълно. Движи ръката си напред-назад.
— Само че — казва детето — аз… това… мисля… че мога да го направя. Разбира се, става, но вие… това… сега като че ли… първо трябва да…
— Трябва какво? — Размахва пистолета пред очите ми.
— Сещаш се.
— Не се сещам! Какво?
— Трябва… да се изсера.
Тишина.
— Чу ли това? — казва му тя.
— Да-а — казва той съвсем тихо и аз си мисля: „О, не, да не би това да му хареса още повече, дали току-що не направих голяма грешка?“.
Тя се обръща и ме поглежда и за миг обмислям бягство, но после лицето й се озовава точно пред моето и не знам защо, но по начина, по който ме гледа, решавам, че би могла да е учителка, нечия баба, нямам вина, че…
— Е? — пита го тя.
— Ммм… не днес.
— Добре, боклук — казва ми тя. — Хайде, свърши си работата, избърши си задника с ризата и после ще ни покажеш своето богатство.
Свалям панталоните си и въпреки че денят е топъл и хубав, ден, в който съм ял царевица и съм пил лимонада, краката ми са като налети с олово.
— Толкова е бял — казва той.
— Хайде, давай, давай! — Гласът й е дрезгав и аз разбирам: неговата извратеност е, че иска да го прави с деца, а нейната — да командва. И да гледа. — Сваляй гащите, по дяволите, сваляй, сваляй, хайде, свършвай!!
Свалям боксерките си. Като клякам, успявам да се отдалеча малко от нея, но само на сантиметри. Толкова е тихо наоколо, толкова зелено, дори листата не помръдват. Сякаш тримата сме част от една огромна снимка или може би това е последният миг, преди Бог да разруши света, а и защо да не го направи?
— Побързай или ще те убия! — Пистолетът и фотоапаратът са насочени към мен. Тя ще снима всичко. Аз съм нейният сувенир.
Проблемът е, че преди ужасно ми се ходеше, а сега не мога. Сякаш органите ми са ледени блокове, прилепнали един в друг.
— Направи го или ще ти го извадя с куршуми!
Тембърът на гласа й и мисълта, че ще ме простреля, задействат стомаха ми пак и изпражнението тръгва надолу.
След това се пресягам с една ръка и го хващам. Гадно, отвращавам се, но си казвам, че е просто смляна храна, нещо, което вече е било в мен…
— Я виж — казва тя. — Какво отвратително малко животно.
— Отвратително — казва той. Но има предвид нещо друго.
Аз вдигам поглед към нея и кимам. И се усмихвам. Тя е учудена, не очакваше да се усмихна и за миг се разсейва.
Замахвам назад и въпреки че никога не съм бил добър в спорта, прицелвам се и хвърлям.
Бам! Право в лицето й, и по целия фотоапарат, и по блузата й.
Тя пищи и залита назад, пляска се и се спъва в неговите боксерки, объркана е. Той се изправя и ме посочва, но тя е тази, която трябваше да внимава, защото държеше пистолета. Тя все още пищи и се пляска. Вдигам бързо боксерките и панталоните си и още преди да съм ги качил на кръста, побягвам през клоните, които ме дращят по лицето, през пространството, през зеленината, която не свършва, през времето, което не спира, бягам, препъвам се, летя.
Понасям се.
Дочувам силен шамар, но не спирам, нищо не ме боли, добре съм или може би не съм, но не го усещам, вече нищо не мога да усещам, а това не е зле, изобщо не е зле.
Хвърлям се през зеленината.
Благодаря ти, горило. Ако можех да си поема дъх, щях да се засмея.
22.
Точно когато Петра се канеше да се обади в „Емпти Нест Пръдакшънс“ и да потърси Даръл/Дарън, пристигна друг факс: разпечатка от последната телефонна сметка на Лиза.
Патси Кей беше права — тя наистина бе мразила това устройство. Петнайсет обаждания за цял месец, едно в друг щат, до Шагрин Фолс, триминутно. Кратък разговор с мама? Само веднъж в месеца.