— Кажете къде.
— Какво ще кажете за „Палачинковият палат“ във Венис, близо до Оувърланд, да кажем, утре в десет сутринта?
— В „Палачинковият палат“ е добре, господин Брешър, но си мислех за по-скорошна среща. Като например след половин час.
— О! Ами… проблемът е, че съм затънал до гуша в един голям проект. Окончателен монтаж на един филм, има прожекция…
— Разбирам, господине, но Лиза е била убита.
— Да, да, естествено — добре, в „Палачинковият палат“ след половин час. Може ли да попитам кой ви каза, че си струва да поговорите с мен за Лиза?
— Различни хора — каза Петра. — Ще ви чакам там, господине, и благодаря за съдействието.
Тя се върна в колата и подкара толкова бързо, колкото й позволяваше безопасността, по „Уестърн“ към „Олимпик“. Надяваше се, че човекът ще се появи и няма да усложнява живота й допълнително.
23.
Сини стени, кафяви сепарета, прекалено сладките изпарения от фалшив кленов сироп.
Даръл Брешър не беше труден за разпознаване. По това време „Палачинковият палат“ беше почти празен, а той беше единственият чернокож в заведението, седеше в сепарето в ъгъла и изглеждаше потиснат.
Младежки глас, но наистина беше по-възрастен. Патси Кей бе казала четирийсет, но Петра го определи на четирийсет и пет — петдесет. Вече беше си поръчал чаша кафе. Въпреки всичките си опити да отложи срещата, беше дошъл по-рано. Определено бе нервен.
Беше слаб и седнал изглеждаше висок, косата му беше ниско подстригана и прошарена, кожата — светла почти като на Петра, имаше африкански черти. Носеше черна поло блуза под сиво сако на рибя кост.
Торбичките под очите му придаваха уморен вид. Когато се доближи, тя видя, че очите му са черни като въглен. В основата на носа му имаше няколко лунички.
Той я видя и стана. 1.85.
— Господин Брешър.
— Детектив.
Здрависаха се. Дланта му бе суха.
— Кафе? — попита той и посочи полупълната си чаша. По-скоро полупразна, ако се съди по изражението му.
— Разбира се.
Брешър махна и поръча за Петра, като казваше „моля“ и „благодаря“ и накрая накара сервитьорката да се усмихне.
— Извинявайте, че се правех на труднодостъпен — каза той, — но убийството на Лиза ме разтърси, а и като си помислих, че вече съм част от разследването. — Поклати глава.
— Засега сте много малка част от разследването, господин Брешър. — Тя взе една салфетка и започна да си записва и да прави скица на лицето му.
— Добре. — Очите му блуждаеха наляво. — Е…
Вместо отговор Петра отпи от кафето. Погледът на Брешър започна да се лута във всички посоки.
— Моля ви да ми разкажете за отношенията си с Лиза, господине.
— Работехме заедно.
— И вие ли сте филмов монтажист?
— Аз съм главен монтажист. Лиза работеше в моя екип.
— Главен монтажист — каза Петра. — Значи не сте отскоро в професията.
— От дванайсет години. Преди това бях за малко актьор.
— Така ли?
— Нищо особено. Не съм играл във филми, а в мюзикхолове, още като живеех на изток.
— „Момчетата и куклите“?
Брешър се усмихна.
— Играл съм в това. Както и в други. Тогава разбрах нещо.
— Какво?
— Че не съм толкова талантлив, колкото си мислех.
Петра също му се усмихна.
— Вие ли наехте Лиза?
— „Емпти Нест“ я наеха и я назначиха при мен. Беше добра. Като се има предвид, че беше нова. Бързо се учеше. Беше интелигентна. Това, което й се случи, не е за вярване.
Раменете на Брешър се отпуснаха и той спря да избягва погледа й.
— Преди това беше ли работила като филмов монтажист?
— В колежа е учила театрално изкуство, посещавала е и лекции по монтаж.
— Колко време работи с вас, господине?
— Около половин година. — Вдигна поглед, отпи от кафето и продължи да държи чашата пред устата си, като я скри от нейния поглед.
— Лесно ли се намира работа като монтажист?
— Никак.
— Но Лиза е получила назначението благодарение на подготовката си в колежа?
— Аз… не точно — каза Брешър. Чашата продължаваше да прикрива устата му. Петра се наклони напред и той я свали. — Тя… казаха ми, че получила работата с връзки.
— Кой ви каза?