— Не се тревожи за това, Петра. Да ти кажа право… — Понечи да каже нещо, но се спря. Попадна в капан, за който я бе предупреждавал, когато започнаха да работят заедно: внимавай за заподозрени, които казват „честно“, „ако трябва да съм искрен“ и „да ви кажа право“. Обикновено крият нещо.
— Наистина мисля, че ти си най-подходящата за изкарване на Рамзи от равновесие — каза той. — Не само защото си от другия пол. По-добре е аз да не го плаша, да не става много явно, че го разпитваме. Повече ефект ще има, ако отиде един, а не двама души. Още повече че когато бяхме у тях, той, изглежда, обръщаше внимание на теб.
— Какво имаш предвид?
— Не беше точно сваляне, но проявяваше интерес. Поне аз така си помислих. Това ни подсказва някои неща за потока на мисълта му. Бившата е току-що убита, той се прави за малко на опечален съпруг, а след това преслушва теб.
Значи все пак го е забелязал. Какво ли още крие в себе си?
— Не си уловка, Петра. Ако не искаш да ходиш сама, ще те разбера. Но за това трябва талант, а ти го имаш.
— Благодаря. — Защо ли не се чувстваше похвалена? Да не би наистина да я хващаше параноята?
Тя кимна.
— Добре, значи се разбрахме. — Той вдигна телефона си.
25.
Бягам, бягам, бягам, не мога да си поема дъх.
Не поглеждам назад.
Дърветата се стрелкат покрай мен, опитват се да ме сграбчат, да променят посоката ми.
Шмугвам се през храстите, те ме удрят по лицето, по ръцете, по краката, навсякъде ме боли.
Искам да затворя очи, да се впусна през пространството като ракета. Опитвам се и се получава, но после падам и се претъркалям, удрям се в камъни, клони и разни остри неща, които нараняват главата ми и отварят горещ мокър прорез в ръката ми.
Продължава да кърви. Чувствам как кръвта капе по земята, но не ме боли. Нищо не ме боли. Да не съм направен от глина? Или от лайна?
Не знам накъде отивам, няма значение, само да се измъкна оттук, паркът ме предаде.
Сега вече мога да си поема дъх.
Чувам как въздухът свисти в ушите ми, силната струя прониква на тласъци в главата ми, вдишвам, издишвам, въздухът свисти, гърдите ме болят.
Повече никакви убежища. Нищо вече не е сигурно… сърцето ми бие прекалено силно, прекалено бързо, изведнъж ми се повдига.
Спирам, привеждам се и бълвам по земята като вулкан, чиято лава изгаря гърлото ми.
Кога ще живея чисто?
Всичко свърши, изпразних стомаха си, успокой се, успокой се.
Спокоен съм.
Всичко е спокойно.
Вкусът и дъхът ми миришат на мърша.
Побягвам пак, падам, ставам, бягам, вървя, започвам да се чувствам по-добре и спирам да подишам, но започвам да треперя и не мога да спра.
Попаднал съм в някаква част от парка, която може би съм виждал и по-рано, но не съм сигурен.
Навсякъде дървета, земята е покрита с листа, камъни и прах — както навсякъде. Лягам и се обгръщам с ръце. Гърлото ми още гори, а челюстите ми започват да се удрят една в друга — дададададададада.
Спирам. Искам да седна, но съм толкова уморен! Земята отдолу ми убива. Намирам един камък, гладък и студен, хващам го с две ръце, стискам силно, после го хвърлям надалеч и поемам дълбоко въздух.
Порязаното на ръката ми е хванало коричка и сега е само една тъмночервена ивица, на места мокра, от която се процежда някаква златиста течност. Вероятно лимфа. Помага за съсирването.
Пак започва да ме боли навсякъде и откривам други порязвания и белези — по ръцете, по лицето. Чеша се, разкървавявам се и на други места, после ги чакам да се съсирят.
Тялото ми функционира.
Една птица изпищява и аз подскачам, сърцето ми се качва в гърлото и пак ми се повдига.
Дишай, дишай, дишай… сега пък ми се зави свят.
Дишай. Слушай птиците, те са просто птици.
Добре. Вече съм добре.
Време е отново да потеглям.
Най-накрая се спуска нощта.
Аз съм нависоко, почти на върха на хълма, нищо не се вижда освен дървета, зад тях — огромни черни сенки на истински планини.
Все още съм в парка, но няма да е за дълго. Предател.
Вече нямам нищо — нито книги, нито дрехи, нито найлони, храна, всичко е на място №5.
Всичките пари от кутията с тампони. Освен остатъка от петте долара, с които отидох в зоологическата градина. Бъркам в джоба си и напипвам трите банкноти и малко монети.