Как стана всичко това? Как разбраха да нападнат точно мен?
Паркът беше и тяхно убежище.
Грешката е моя. Глупаво беше да си помисля, че мога да отслабя вниманието си.
Сега е тъмно и сигурно. Тъмнината ме прикрива, време е пак да тръгвам.
Вървя, докато чувам коли. Все още не мога да ги видя, но трябва да се приближавам до булевард „Лос Фелиз“. Продължавам да търкам ръката си, която държа лайната — в скалите, в прахта, в стволовете на дърветата и след известно време вече не вони. Колите се чуват много отчетливо и това наистина е „Лос Фелиз“, знам къде съм.
Скривам се зад едно дърво, замислям се какво да правя и тя пак се появява в ума ми.
Онази, дето я заклаха.
Защо все налитам на зли, груби и извратени хора?
Да не би на челото ми да пише нещо, например: „Това дете е неудачник“ или „Ще свърши зле“? Да не би да изглеждам беззащитен, слаб, все едно си прося да ме нападат?
Да не би да излъчвам някакво послание, което не мога да доловя, също както не мога да се погъделичкам сам?
Трябва ли да се променя?
Едно е сигурно: трябва да се измия.
И да бягам.
26.
В 7:15 вечерта Петра позвъни на Рамзи вкъщи. Вдигна испаноговорещата прислужница.
— Една минута. — И я остави да чака.
Да не би Рамзи да се чудеше как да я избегне? Или по другата линия се бе обадил на адвоката си? Приготви се да срещне каменна стена, да направи каквото трябва и да опита пак със семейство Боулингър.
От другата страна долетя глас:
— Детектив Конър. — Самият той.
— Добър вечер, господин Рамзи.
— Научихте ли нещо?
— Боя се, че не, господине, но си мислех, че можем пак да си поговорим.
— Добре. Къде и кога?
— Какво ще кажете за у вас колкото се може по-скоро?
— Какво ще кажете за веднага?
Хвана опашката на вечерното натоварване по пътя към долината. Някакъв идиот бе обърнал цял камион с градински мебели близо до изхода на парка „Канога“ и хиляди нещастни свидетели трябваше да забавят ход и да се взират в изсипаните пейки и счупените птичи вани от фалшив цимент. Какво толкова привлекателно има в чуждото нещастие? Кой го казваше? Тя си изкарваше прехраната с него.
Използвай времето конструктивно. Извади Рамзи от равновесие.
Нямаше никакъв сложен план, нито бе обмислила подробностите, защото прецизен план без факти може да се окаже по-голямо зло от всякаква липса на подготовка. Едно беше ясно: не трябваше да се конфронтира. Ще влезе дружелюбно и дори Рамзи да се държи лошо или да започне пак да се прави на донжуан, ще продължи да бъде дружелюбна.
Все пак в това й беше силата. Успяваше да изтръгне признания внимателно, но също толкова ефективно, колкото и грубияните, дори понякога повече. Стю беше укрепил самочувствието й, като я бе оставил да води няколко сериозни разпита. „Използвай вътрешното си чувство като оръжие, Петра. Както правят психотерапевтите.“
Никога не бе мислила за терапията като за битка, но разбра намека: ставаше въпрос за манипулация, а най-добрите манипулатори никога не преиграваха.
По време на разпит Стю се превръщаше в Любезния, но строг по-голям брат, интелигентен, приятен, но в основата си твърд човек, от когото малко се страхуваш, но в същото време оценяваш и искаш да му угодиш.
Нейният номер беше да се прави на Момиче от народа, с което мъжете биха искали да си поговорят.
Не си примамка. Трябва талант. Но Стю знаеше дяволски добре, че уловките бяха част от играта. Рамзи беше любимец на жените — поне така си мислеше той — затова му пращаха жена.
Големият играч с меките спагети.
Все още не бе споменал за адвокат, но Петра беше сигурна, че се е спотаил някъде и захранва Рамзи с реплики. Точно както правеха на снимки. Как ли наричаха тези — суфльори? Вече го правеха с машини — аутокю.
Рамзи имаше дългогодишна практика в произнасянето на чужди реплики, които правеше да звучат като негови собствени.
Дори и лошият актьор можеше да се справи с това по-добре от средностатистическия заподозрян. Типичните нещастници, които тя разпитваше, бяха толкова напрегнати, че ти даваха повече, отколкото искаш, дори когато си мислеха, че лъжат умело, и хватката беше веднага да ги изманипулираш, за да получиш и последната дума по законен път. Изключение правеха само пълните психопати, които се притесняваха малко или изобщо не трепваха, но тези пък бяха толкова досадно саморазрушителни, че обикновено се забъркваха в собствените си хитрини.