Всеки сантиметър от пода беше на показ. Трапезарията беше празна, всички мебели на господарката бяха извозени при хората от „Сотбис“ в Ню Йорк.
Милдред усети неприятно стягане около очите. Пое въздух, изправи гръб и с твърд глас каза:
— Трябва да направя каквото мога.
Твърд и силен. Нямаше кой да я чуе. Господарката беше горе. Между тях имаше толкова стаи, всичките празни и заключени.
Кухнята със старите шкафове от черешово дърво, огромните хладилници и трите фурни беше достатъчно голяма да обслужва хотел. Тенджерите и тиганите, както и приборите, все още бяха там, заедно с любимия на господарката сервиз от костен порцелан и няколко сребърни предмета със сантиментална стойност, които се пазеха в килера на портиера. И прекрасната преса за покривки, за която хората от „Сотбис“ казаха, че не се и надяват да продадат. Но красивите предмети, съкровищата, които господарката и той бяха взели от Европа, вече ги нямаше. Взеха им добра цена наистина, дори и след като платиха комисионните на посредника и данъците. Милдред беше виждала чека, знаеше, че всичко ще се нареди. За известно време.
С господарката никога не бяха обсъждали… финансовото положение. Господарката продължаваше да й плаща, настояваше да й дава пълна заплата, въпреки че господ й беше свидетел, че Милдред не я заслужаваше. Каква полза имаше от нея в това състояние?
Разрушителни мисли. Идете си, идете си.
Забеляза мокро петно на шкафа под мивката, намери парцал и го избърса.
Някога кухнята кипеше от живот, господарката и той постоянно имаха гости, наоколо сновяха доставчици, сервитьорите притичваха, тенджерите димяха, плотовете от неръждаема стомана бяха покрити с плата с пикантни закуски и сладкиши. И не на последно място — баничките на Милдред. Без значение какви доставчици наемаше господарката, винаги искаше Милдред да прави банички, най-вече със сливи и с ябълки и с горски плодове. Той също. Както и… всички други.
Милдред беше готвила и чистила в голямата къща четирийсет и една години, започна работа две години след като той и господарката се нанесоха. И във вилата в Лейк Ароухед, но те не ходеха редовно там през уикендите, дори и когато той беше жив, а и господарката наемаше почистваща фирма да вдигне кепенците и да почисти чешмите.
Вилата беше необитаема от повече от десетилетие. От онзи ужасен уикенд.
Милдред въздъхна и оправи косата си. Четирийсет и една години лъскаше сребърните прибори, переше килимите, които се простираха от стена до стена, миеше близо сто прозореца, дори и матираните стъклени витражи, които той бе купил от една църква в Италия. О, господарката винаги вземаше още едно момиче да й помага, но нито едно от тях не можеше да се мери с нея.
През първото десетилетие помощницата й се казваше Анна Джослин, безлично кльощаво момиче от Ирландия. Умствено не беше особено развита, но пък добра работничка и яка като кобила за разплод. След нея дойде онази шумната от Дания, с грамадните гърди, която не си мръдваше пръста — каква грешка!
След датчанката от агенциите изпращаха само мексиканки. Повечето бяха добри работнички, общо взето — честни, но Милдред все пак държеше очите си отворени. Някои говореха английски, други — не. Но това си беше техен проблем. Милдред отказваше да научи испански — английският и френският й бяха съвсем достатъчни, благодаря. В класа на госпожица Хамък в сиропиталището наблягаха на английския и френския и от осем десетилетия нейните възпитанички работеха в най-изисканите домове в Британия и в Европа.
Мексиканките не бяха толкова ужасни, но рядко се задържаха. Втурваха се да оправят някакви семейни проблеми в Мексико, при деца, съпрузи, любовници, чествания на светци — кой можеше да им хване края на всичките католически празници! Милдред би предпочела млади дами, набожни и добре образовани, пъргави момичета, които правеха разлика между Кралските конни надбягвания и Агенцията за износ в Китай. Но се научи да се примирява.
Проблемът беше — и тя го знаеше — че вече няма сиропиталища. Сега убиваха бебетата в утробата или ги оставяха на онези мърли от социални грижи. Само трябва да отвориш вестника, за да разбереш.
Вече нямаше нужда от мексикански момичета. Или от когото и да било друг.
Милдред беше на седемдесет и три и се чудеше дали ще доживее да види окончателното разпадане на всичко разумно и праведно.
Не че възнамеряваше да умира утре. Като оставим настрана артрита, чувстваше се добре. Но никога не се знае. Виж какво стана с господарката. Такава красива жена, най-изтънчената, която Милдред някога бе виждала от двете страни на океана. От устата й излизаха само мили думи, беше толкова търпелива, а господ й беше свидетел, че да се живее с него понякога изискваше огромно търпение.