Виж я сега… като си помисли за това, очите на Милдред се замъглиха.
Кафеникът изсвири. Точно навреме. Милдред наля кафето на госпожата в една викторианска кана. Недодялана вещ, сигурно беше подарък от някакви гости. Красивата кана — от „Хестър Бейтмън“ — вече я нямаше. От времето на Джордж III, най-големия търговски разцвет, имаше си печат и всичко останало. Той я донесе след едно от пътуванията си до Лондон, купил я от първокласен магазин на улица „Маунт“. Сигурно вече са я сложили на витрината. Госпожата смяташе, че трябва да се използват само красиви вещи. Това беше каната й за закуска.
Допреди четири години.
Кашони със сребърни прибори, картини, дори официални рокли, натоварени и откарани като… зеленчуци.
Когато постъпи на работа, Милдред се страхуваше да докосва ценностите на господарката, боеше се да не повреди нещо. Още тогава можеше да разпознава качествените неща.
По онова време господарката беше още момиче, но бе толкова мъдра и успя да я предразположи. Това е дом, скъпа, а не музей.
И то какъв дом беше подредила за него!
Светлината се промъкна през клоните на стария извит чинар, растящ във вътрешния двор, където закусваха, процеди се през кухненския прозорец и се спря върху ръцете на Милдред, които вече не я слушаха.
Беше обезформена като дървото. Но чинарът всяка година се раззеленяваше. Де да можеха и хората всяка есен да заспиват зимен сън…
Милдред поклати глава и се загледа в пода, който се нуждаеше от почистване. Такъв простор. Такава голяма стая… не че последното момиче вършеше някаква работа. Как й беше името — Роза, Розита. От три месеца работеше, а вече се занасяше с един от градинарите. Милдред беше принудена пак да се обади на агенцията.
Здравейте, господин Санчес.
Здравейте, госпожице Борд. Какво мога да направя за вас днес?
Много беше весел, а и как не? Още една комисионна. Милдред уреди три интервюта с „дамите“ и тогава госпожата й каза:
Наистина ли имаме нужда от човек, Милдред? Само двете с теб сме, ползваме единствено кухнята и стаите си.
Мъчеше се да звучи ведро, но в същото време гълташе сълзите си. Милдред разбираше. Тя лично опакова среброто, картините и вечерните рокли.
Ето докъде стигнаха. През всичките тези години госпожата се бе примирявала с него и ето как той я изостави.
Този негов нрав. Без съмнение той ускори смъртта му. Високо кръвно налягане, ударът, а той беше съвсем млад мъж. Остави госпожата самотна, бедната гълъбица, все пак я беше осигурил финансово, никой не можеше да го вини за това.
Или поне така си мислеше Милдред.
Стаите бяха опразнени и заключени.
Вече нямаше мексикански момичета.
Работното време на градинарите бе намалено от всеки ден на два пъти в седмицата, после на веднъж. След това един кльощав младеж се опитваше да се грижи за цял хектар с бързо намаляващ успех. Градините бяха като децата, искаха орлово зрение, иначе ги изпускаш.
Градината на госпожата някога бе великолепна, а сега изглеждаше тъжна и раздърпана, моравите бяха олисели на места, изгорели и неравно окосени, неподкастрените живи плетове растяха безразборно, дърветата бяха натежали от изсъхнали клони, из цветните лехи бяха избуяли плевели, езерото беше източено.
Милдред правеше каквото беше по силите й, но ръцете вече не я слушаха.
Дали госпожата осъзнаваше това? Тя вече рядко излизаше. Може би точно затова. Не искаше да вижда.
Или може би просто й беше безразлично. Не заради… финансовия проблем.
Защото Милдред беше принудена да признае, че госпожата се бе променила преди доста време.
Ужасният уикенд в Лейк Ароухед. После и той. Трагедия след трагедия. Не че госпожата някога се бе оплаквала. Може би щеше да е по-добре, ако беше…
Немският гаров часовник над фризера вляво иззвъня. Още една вещ, отказана от говорещите с носа си хора от „Сотбис“. Милдред не ги винеше, беше ужасен. И страхотно неточен. Девет часът на неговия циферблат означаваше осем и петдесет и три. След седем минути Милдред щеше да застане пред вратата на госпожата и да почука леко. Щеше да чуе: „Влез, моля, мила“ от другата страна на масивната махагонова врата. Щеше да влезе, да остави подноса на бюрото, да повдигне госпожата, докато бръщолеви окуражително, да оправи планината от възглавници, да вземе масичката за легло, да я настани внимателно върху дебелото одеяло на госпожата и да подреди приборите по правилата. Сребърен панер, пълен с триъгълни филии от много бял пшеничен хляб, леко препечени, кафето, прясно смляна африканска смес от малкия магазин на булевард „Ханингтън“ — всеки имаше нужда от малко лукс, за бога! Напитката беше вече без кофеин, но с истинска сметана, достатъчно гъста, за да се полепва по кифлите. Колко трудно само я намери! Златистото сладко от портокали, което Милдред още правеше сама, като използваше бяла тръстикова захар и малкото кисели портокали, които успяваше да открие в задната градина.