Портокаловото дърво изсъхваше, но все още раждаше по малко хубави плодове. В Калифорния поне плодовете ставаха както трябва. Милдред все още обичаше да се разхожда из градината и да бере, като се преструваше, че почвата не е спечена и на буци, че растенията са зелени и свежи, а не сплетена слама, пълзяща извън границите.
Представяше си, че е младо момиче в Англия, в графство Йоркшир. Изолираше се от факта, че в някои дни — и то повечето — шумът на магистралата към Пасадина долиташе дотук.
Плодовете и климатът. Това бяха единствените неща, заради които би препоръчала Калифорния. Въпреки че по-голямата част от живота си беше прекарала в Сан Марино, Милдред смяташе това място за варварско.
Ужасните неща във вестниците. Когато й се стореха прекалено ужасни, не носеше вестника на госпожата заедно със закуската.
Госпожата никога не я питаше защо. Тя и без това не четеше много вече, само евтини розови романчета и списания за изкуство.
Госпожата вече нищо не правеше.
Докторите казваха, че й няма нищо, но те пък какво знаеха? Жената беше на шейсет и шест, но бе изстрадала трагедии за векове.
Гаровият часовник показа 8 и 56 и Милдред имаше само три минути да прекоси кухнята и да отиде до паянтовия заден асансьор, който се качваше до спалнята на госпожата на третия етаж.
От бодливия храст в задния двор откъсна една от трите хубави жълти рози, останали без мухъл. Преди ставаше по изгрев-слънце, почистваше стъблата и поставяше цветовете в подсладена вода. Сега обаче постави стръка до покритата чиния с бъркани яйца. Госпожата рядко ядеше яйца, но човек трябваше да опитва.
Вдигна подноса и тръгна бързо и сигурно.
Кухнята не изглеждаше толкова ужасно, като се вземат предвид всички неща.
— Много добре — каза Милдред, без да се обръща към никого конкретно.
28.
Изнизвам се от парка и тръгвам надолу по „Лос Фелиз“, като гледам да съм колкото може по-далеч от светлините.
Никой не се разхожда тук, само коли профучават. „Лос Фелиз“ свършва и след него започва „Уестърн“, а там вече наркоманите и проститутките са навсякъде. Завивам надясно по „Франклин“, защото там е по-тъмно, има само жилищни кооперации. Не искам да вървя по булеварда.
Тази вечер няма много хора навън, а тези, които са излезли, не личи да ме забелязват. Виждам двама мексиканци да се навъртат край ъгъла в сянката на стара тухлена сграда. Сигурно правят сделка с наркотици. Пресичам улицата и те ме поглеждат, но не казват нищо. След една пресечка кльощава проститутка с бяла коса на клечки и светлосини тениска и шорти излиза от един апартамент с малка чантичка в ръка. Забелязва ме, очите й светват и казва: „Хей, малкия“ с пиян глас и ме повиква с показалеца си. Дребна е, почти момиче, не изглежда много по-голяма от мен. „Чукане и смукане, трийсет“ — казва тя и тъй като аз не спирам, добавя: „Да ти го начукам, педал такъв“.
Следващите няколко пресечки не виждам никого, после се появява още една проститутка, по-стара и по-дебела, която не ми обръща никакво внимание, само стои, пуши и гледа колите. После трима едри чернокожи с бейзболни шапки и изсулени панталони излизат от сянката, виждат ме и се споглеждат.
Чувам ги, че си казват нещо и пак пресичам улицата, като се опитвам да изглеждам спокоен. Чувам смях и стъпки, обръщам се и виждам как един от тях ме гони и почти ме стига.
Забързвам крачка и побягвам, той също. Краката му са дълги и ръцете му са протегнати напред, сякаш иска да ме сграбчи.
Побягвам през улицата, отсреща идва една кола, която трябва да извие, за да не ме сгази. Шофьорът ръкомаха и крещи: „Шибан идиот!“, а аз още бягам, но чернокожият е спрял.