Стори ми се, че чувам някой да се смее. Сигурно за него е само игра. Ако имах пистолет…
Вървя продължително. На Кахуенга има още по-силна светлина, там е и пътеката към стадиона в Холивуд, виеща се стръмна алея. Няма да се качвам по нея. Прекалено много прилича на парка. Не искам да имам нищо общо с никакви паркове.
Познайте какво следва: друг парк — „Уотълс“, ама че странно име. Не съм го виждал, никога не съм стигал толкова далеч. Не ми изглежда дружелюбно място — висока ограда отвсякъде, порти с големи катинари на вериги и табели, на които пише, че е собственост на града и през нощта е затворен, никой да не влиза. През оградата мога да видя само растения. Изглежда запуснат. Сигурно е пълен с извратеняци.
И „Франклин“ свършва, пак съм на булевард „Холивуд“, няма как да го избегна, сякаш ме преследва — този страхотен хаос от шум и светлини, бензиностанции, коли, автобуси, ресторанти за бързо хранене, и най-лошото от всичко — хората, а някои от тях ме гледат, сякаш съм им изял вечерята. Пресичам „Ла Брий“ и пак става тихо, само жилищни кооперации, някои от тях са много хубави на външен вид. Винаги съм си представял, че на булеварда има само магазини, киносалони и странни типове, но я погледни, хората живеят тук в доста прилични сгради.
Може би трябваше да се поразходя по-рано.
Драскотината на ръката ми е загоряла и не ме боли много. Но раните по лицето ме сърбят.
Дишам нормално, въпреки че гърдите още ме болят. Гладен съм, но с три долара няма да си купя кой знае какво и започвам да се оглеждам за боклукчийски кофи, в които да поровя. Нищо. Няма дори и малка кофичка.
Повървявам още малко и свивам по една наистина тиха пресечка. Само къщи, хубава тъмна улица. Но и тук няма кофи за боклук, няма и тротоари. Колите са паркирани една до друга, в далечината съзирам светлина и чувам шум, пак излизам на булевард. Спирам и се оглеждам. Някои от къщите са прилични, други — неподредени, колите на собствениците са спрени на моравите.
Стигам до една, пред която няма кола нито на моравата, нито на алеята. Съвсем тъмна. Изглежда стара, направена е от някакво тъмно дърво, с полегат покрив, под който има много широка веранда. Никакви огради, нито дори пред алеята. Но тревата е окосена, значи някой живее тук и сигурно си държи кофите за боклук в задния двор.
Алеята е покрита само с цимент, а в средата й има ивица трева, но не мога да видя какво има в края. Оглеждам се, за да съм сигурен, че никой не ме гледа и тръгвам нататък много бавно. Преминавам през предната веранда и виждам, че пощата е натрупана накуп пред пътната врата. Всички прозорци са съвсем тъмни. Изглежда, че хората отсъстват от известно време.
Няма знак „Пази се от кучето“, отвътре не се чува лаене.
Продължавам да вървя и накрая разбирам какво има в края на алеята. Гараж с дървени врати. Дворът изглежда малък за такава голяма къща — само малко трева и няколко дървета, едното от тях е грамадно, но няма плодове.
Кофите са отвън, пред гаража, три са — две метални и една пластмасова. Празни. Може би хората вече не живеят тук.
Обръщам се и поемам към улицата, но забелязвам оранжева светлинка над задната врата. Малка крушка, толкова слаба, че осветява само горната половина на вратата. Има мрежа, а зад нея — стъкло. Мрежата е закрепена с две халки с куки и като я разтърсиш, тя се откача.
Стъклото под нея е всъщност на няколко прозореца — девет квадрата в дървени рамки. Докосвам плахо единия и той леко потреперва, но нищо не се случва. Натискам по-силно, почуквам няколко пъти. Пак нищо. Нищо и след като почуквам на вратата.
Свалям тениската си, увивам я около ръката си и удрям много силно долния ляв квадрат. Не помръдва, но след като удрям втори път, се разхлабва, пада вътре и се счупва.
Доста шум се вдигна.
Нищо не се случва.
Посягам вътре, опипвам и намирам бравата, тя прищраква, изскача и вратата се отваря.
Обличам пак тениската си и влизам вътре. Трябват ми няколко секунди, за да свикнат очите ми с тъмнината. Помещението е някаква пералня със сушилня, върху автоматичната машина има кутия „Тайд“ и парцали. След това е кухнята, която мирише на препарат против насекоми, навсякъде по плотовете има цветя в саксии. Отварям хладилника и той светва и въпреки че виждам храна, бързо го затварям, защото от светлината се чувствам като гол. След като го затварям, забелязвам на вратата стикер със знака на мира и друг, на който пише: „Да живеят сестрите“.