31.
Обичайна практика. Заподозрян ли съм?
Да не би да си играеше с нея?
Потърси Стю по телефона в участъка. Беше си тръгнал преди час, обади се и у тях, но никой не вдигна. Да не беше излязъл с Кати и децата? Сигурно е хубаво да имаш личен живот.
Като се върна в Лос Анджелис, тя си купи салати в една семейна бакалия на „Феърфакс“ и ги изяде вкъщи докато гледаше новините — никаква информация за Рамзи. Пак позвъни на Стю. Все още никой не вдигаше.
Време беше да симулира някакъв личен живот.
Преоблече се в изцапан с акрилни бои пуловер, пусна Моцарт и изстиска боите върху палитрата. Седна приведена на табуретката и работи до полунощ. Първо по пейзажа, който вече потръгна, чувстваше се като в транс, хипнотизирана от безвремието на унеса. После сложи друго платно, по-голямо, чисто и подканящо. Грундира го с два пласта грунд, после разточително положи един слой черна боя и след като изсъхна, започна бързо да нахвърля сиви овали, които се превръщаха в лица.
Не беше композиция, просто лица, хиляди лица, които на места се припокриваха, сякаш бяха плодове, отрупали невидимо дърво. Устните на някои бяха невинно разтворени, очите на други бяха толкова черни, че зениците не се виждаха и очните ябълки изглеждаха като кухи призрачни дискове, всяко лице изразяваше по различен начин объркване.
Всяко следващо лице беше по-младо от предишното, превърташе назад лентата на остаряването, докато накрая рисуваше само деца.
Объркани деца, растящи на невидимо детско дърво… ръката й получи спазъм и тя изпусна четката. Вместо да се впуска в психологически анализи, разсмя се на глас, спря музиката, сграбчи платното от статива и го остави на пода с лице към стената. Съблече се, хвърли дрехите на земята, взе си продължителен душ и си легна. Когато светлината угасна, премисли отново разговора с Рамзи.
Беше почти убедена, че той се опитва да я манипулира.
Не знаеше как да постъпи.
Събуди се в сряда сутринта пак с мисълта за това. Как щракна светлините в гаража, показа й мерцедеса, сякаш я предизвикваше да отиде по-нататък. Всички тези уловки за предизвикване на съчувствие — кръвната захар, пердето на очите. Не карал по тъмно.
Горкият старец, вече грохваше. Но за един здравен проблем не спомена и дума.
А той можеше да предизвика силен гняв.
И все още нямаше адвокат, поне не и за пред хората. Да не беше някаква двойна игра? Задава неправилен въпрос и рупорът се появява?
Или той просто се чувстваше сигурен, защото имаше желязно алиби?
Не се подлъгвай, никакви фронтални атаки. Обхождай го по фланговете. Заеми се с подчинените му. Намери Естрела Флорес, поговори с пилота на чартъра, въпреки че така нищо няма да докажеш — имал е достатъчно време да се прибере, да излезе, да вземе Лиза и да я убие. И не на последно място — Грег Балч, верния лакей и вероятен лъжесвидетел. Петра беше сигурна, че Рамзи се е обадил на бизнес мениджъра в мига, в който тя подкара колата си от тях, но понякога подчинените питаеха дълбока ненавист — спомни си как Рамзи се бе нахвърлил върху Балч, когато отидоха да го известят за убийството. А Балч само стоеше, без да гъкне. Дали не беше свикнал да опира пешкира? Ще трябва да го понатисне, да разпали дълго спотаявания гняв, понякога дребните хорица се поддаваха.
Беше на бюрото си в 8 сутринта, там намери бележка от Стю, с която я известяваше, че ще закъснее, вероятно ще дойде следобед.
Не съобщаваше причината.
Усети, че лицето й пламва, смачка бележката и я хвърли.
Ръководителят на полетите в „Уестуърд Чартър“ потвърди пътуването на Рамзи и Балч до Тахо и кацането им в Бърбанк в 8 и 30 вечерта. Ед Мариънфелдт, пилотът, се оказа на работа и тя говори и с него. Приятен, мек човек, беше пътувал хиляди пъти с „Аджастър“, каза, че тогава нямал никакви проблеми, нищо необичайно не се случило. Петра не искаше да го разпитва прекалено много, за да не превърне Рамзи в основния заподозрян. Въпреки че той си беше такъв. Представяше си как някой адвокат би използвал показанията на Мариънфелдт, за да покаже, че в онзи ден Рамзи е бил в обичайното си настроение. Ако изобщо се стигнеше до процес. Продължавай да мечтаеш.