По това, което чувам, разбирам, че са отпред и все още крещят: „Изнасилвач!“, което е пълна лудост. Никога не бих изнасилил когото и да било. Знам какво е да те насилват.
Изтичвам зад гаража, покатервам се по дървената ограда и прескачам в съседния двор. В тази къща свети навсякъде — пъстри пердета, зад тях се вижда телевизор. Чувам някой да се смее.
Побягвам през двора към следващата улица, после нагоре по булевард „Холивуд“, където свивам по една пресечка, после пак нагоре, движа се в различни посоки, за да не ме види никой, вървя, не бягам, смесвам се с тълпата, смесвам се с тълпата… няма сирени. Ченгетата още не са дошли.
Ако тези жени продължат да лъжат, че са изнасилени, може да изпратят и хеликоптери с онези големи бели прожектори. Тогава ще съм като буболечка пред тях… тогава осъзнавам, че те така и не ме видяха, от къде на къде ще решат, че съм аз?
Забавям още повече крачка, правя се, че всичко е наред. Сега съм на някаква тиха улица. Хората са се заключили в домовете си и си мислят, че са на сигурно място.
Или се тревожат, че не са.
Продължавам на запад, далеч от парка и от Холивуд. Глупави жени, наслагали саксии из цялата къща и оставили храната да се скапе.
Следващата оживена улица е булевард „Сънсет“, там има повече хора, отколкото на „Холивуд“, и повече коли дори. Много ресторанти, барове. От другата страна се намира някакво място, което се казва „Тяло! Тяло! Тяло!“, и пред него има пластмасова табела с гола жена. После някакво заведение, наречено „Змията“. Пред клуба има широка бяла ивица и двама дебелаци, които не пускат никого.
Този в червената кола май ме гледа странно.
Свивам по следващата тиха улица и пак започвам да се лутам. Сега краката ме болят. Вървя цял ден. На запад, може би на плажа. Плажът е чист, нали?
Нямам пари. Няма как да се защитя.
Трябваше да взема ножа, с който разрязах ананаса.
33.
Стю разгледа портрета на момчето.
Беше си тръгнал преди четири следобед без обяснения. Петра изгаряше от нетърпение да му съобщи какво е намерила, но това ново развитие на нещата, наличието на потенциален свидетел означаваше, че ще трябва да задълбаят в тази посока.
— Добра работа — каза той. — Не го показвай на Харолд.
Харолд Бийти беше на шейсет, дългогодишно ченге от отдел „Наркотици“, но понякога работеше допълнително и като полицейски художник. Всичките лица, което рисуваше, изглеждаха еднакви. Другите детективи ги наричаха зад гърба му „Семейство Бийти“. Той си поигра с тирантите си и това обичайно за него действие разгневи Петра още повече. Искаше признание, че е постигнала нещо.
Защото не беше убедена, че разкритието ще я отведе някъде.
Поне портретът беше хубав. Разпита Магда Солис за всяка черта от лицето му и направи много подробна, внимателно защрихована скица. Библиотекарката се взря в крайния резултат и прошепна: „Удивително“.
Хубаво момче с големи раздалечени очи — Петра ги защрихова наполовина, за да може да ги промени, като разбере дали са сини или кафяви. Тесен нос с прищипани ноздри, тънка уста, остра брадичка с трапчинка. Солис не беше сигурна какъв цвят са очите на момчето, но беше сигурна за трапчинката.
Права коса, светлокафява, гъста, сресана надясно, бретонът покриваше челото чак до веждите и висеше над ушите му и по раменете. Тънко вратле стърчеше над тениската. Солис каза, че бил дребен, доста под 1.50, най-много четирийсет килограма, носеше тениска, джинси, маратонки с дупки по тях, понякога стар, раздърпан пуловер.
О, да, и часовник — един от онези евтини електронни модели.
Това заинтригува Петра. Дали часовникът не беше подарък за Коледа отпреди време? Нещо, с което се е гордял? Къде ли беше домът му? Преди колко време беше избягал?
Дете. Когато кандидатстваше за детектив, й предложиха да избира между детския отдел и кражбите на коли. Тя избра колите. Никой не я попита защо…
— Изглежда мрачен — каза Стю.
Така си беше. Изражението на момчето показваше нещо повече от обида. Той беше обременен. Както се изрази Солис — „смачкан от живота“.
— Крал храна от хладилника, взел душ — каза Стю. — Отпечатъците съвпадат с нашите. Невероятно.
— Може би това е Провидението — каза Петра. — Може би Господ ни възнаграждава за набожността и всичкото това време, прекарано в църквата.