Когато слънцето изгрее, ще трябва да се махам.
Преди две нощи видях PLYR да убива онази жена и сега съм тук. Странно. Дори не съм направил никакво усилие. Просто се случи.
Сновях между булевард „Сънсет“ и страничните улици, преминавах покрай ресторанти, носът ми се пълнеше с мирис на храна, мъже с червени сака паркираха колите си, хората се смееха. Стомахът ми още е пълен, но устата ми започва да се пълни със слюнка.
Нямам никаква представа как ще свърши всичко, просто знам, че не мога да остана на едно място. Стигнах до един участък от „Сънсет“, който изглеждаше по-лъскав — хората бяха изтупани, имаше огромни билбордове, рекламиращи филми, дрехи и напитки. После видях клубове и още дебелаци, които стояха пред вратите им със скръстени на гърди ръце.
Клубът, пред който се случи всичко, се наричаше „А-Войд“ и беше на тъмен ъгъл до един магазин за алкохол. Беше боядисан в черно, а фасадата му бе облицована с черни камъни. Дебелакът, който стоеше пред него, пушеше и изглеждаше отегчен. Никой не се опитваше да влезе вътре. Пластмасова табела над вратата рекламираше групите, които свиреха: „Месни членове“, „Оргазмът на Елвис“, „Биячите“.
Магазинът за алкохол беше отворен и един човек с тюрбан седеше зад касата. Помислих да си купя дъвка и да открадна и други неща, но той ме огледа подозрително, когато прекрачих прага, затова си тръгнах. Точно тогава от „А-Войд“ излезе висок кльощав мъж с много дълга чорлава черна коса и с пъпки. Носеше някакви барабани, изтича при един черен бус, паркиран зад ъгъла, отвори задната врата и сложи барабаните вътре. Бусът бе очукан и издраскан, цялата му странична стена беше облепена със стикери. Не го заключи.
Направи още два курса, после влезе вътре и остана там.
Изобщо не заключи колата.
Дебелакът също се беше прибрал.
Промъкнах се покрай ъгъла и погледнах през дясното предно стъкло на буса. Имаше само предни седалки, останалата част беше багажник.
Отворих вратата. Нямаше аларма.
На мястото на шофьора намерих само боклуци — обвивки от шоколади, празни кутии и бутилки, парчета хартия. Може би радиото, ако мога да го продам… но как се сваля?
Тогава чух гласове и видях кльощавия да се появява зад ъгъла с гръб към буса. Говореше с някакво дребно момиче с руса коса с розов кичур по средата. Ако погледнеше насам, щеше да види буса, но тя бе съсредоточила вниманието си върху него. Изглежда, се караха. Той се обърна.
Беше прекалено късно да изскоча навън.
Затова скочих вътре, затворих вратата, хвърлих се назад и се скрих зад барабаните. Те бяха наполовина покрити с голям черен найлон и аз се мушнах отдолу и се ударих в металната им част. Много ме заболя, трябваше да прехапя устните си, за да не извикам.
Найлонът беше студен и миришеше на белина.
Задната врата се отвори и целият бус потрепери, когато нещо тупна до мен.
Затръшване на врата. Още едно.
Чух гласа на момичето да долита отпред:
— Страхотни бяхте, момчета.
— Глупости.
— Не, наистина мисля така, Уим.
— Бяхме скапани и всички разбрахме, че сме скапани, затова не ме баламосвай. Донесе ли ми якето?
— Ъ-ъ… извинявай, ще се върна да го взема.
— Мамка му! Връщай се бързо!
Вратата се отвори и пак се затръшна. Кашлица.
— Шибана кучка… — Моторът заработи и металният под мен завибрира. Опитах се да се хвана за нещо, за да не се изтърколя, но барабаните бяха кръгли, а аз не исках да вдигам шум, затова се притиснах към пода като паяк.
Радиото засвири. Той превъртя няколко станции, каза: „Мамка му, пълна гадост!“ — и го изгаси.
Чух звук от търкане, после щракване и усетих, че ми замириса на нещо познато.
Трева. В караваната заспивах, просмукан от тази миризма, и се чудех дали няма да увреди мозъка ми.
Затръшване.
— Ето го, скъпи.
— Знаеш ли какво е това? Агнешка кожа от шибаната Монголия или от Тибет, или нещо такова. А тези капси са изковани ръчно и сложени от сляп селянин, който преди това е казал някакви специални молитви, смъкнаха ми три кожи за него, а ти го забравяш! Мамка му!
— Извинявай, Уим.
И двамата пушеха. Никой не говореше. Моторът работеше, а аз притисках пръсти в пода и се стараех да не мърдам и да не дишам и се чудех къде ли щяха да ме откарат. Нямаше как да изляза, защото барабаните ми препречваха пътя към задната врата.