П. Г. Удхаус
Бинго и пекинезката криза
Един Образ показваше наранения си крак на група отбрани Скици в пушалнята на „Търтеите“, когато към тях се присъедини един Симпатяга, след като си поръча на бара един аперитив.
— Какво става? — заинтересува се той.
Историята бе разказвана нееднократно, но Образът без секунда колебание се впусна в още едно обяснение.
— Онова магаре Бинго Литъл! Отби се онзи ден в резиденцията ми с някакъв бесен пекинез и се опита да ми го насади!
— Казал, че го носел като подарък за рождения му ден — поясни една от Скиците.
— Така твърдеше, само че аз не му повярвах. Рожденият ми ден не беше онзи ден, а дори и да беше, редно е да познава по-добре психологията ми и да знае, че никога не бих притежавал гаден пекинез с канибалски наклонности и зъби като трион, да не говорим, че се засяга и от най-малкото. Едва бях започнал да го изритвам към вратата и тоз добитък взе, че се извърна и така ме ръфна, че… Ако не бях запазил самообладание и не бях скочил чевръсто върху масата, пораженията върху прасеца ми можеха да бъдат далеч по-сериозни. Ето виж! — посочи Образът. — Каква ужасна рана!
Симпатягата го потупа по рамото и като се оправда с факта, че възнамерява да обядва и ще има нужда от апетита си, отклони поканата да се полюбува на разтерзания крайник.
— Не се учудвам, че така си се разстроил — добави той. — Но аз съм в състояние да ти дам пълно обяснение. Видях се снощи с Бинго и той всичко ми разказа. А след като изслушате тъжната му история, убеден съм, че ще се присъедините към моето мнение — трябва по-скоро да го съжалим, отколкото да го съдим. Ту компрандр — поясни Образът, който бе изучавал факултативно френски в училище — се ту пардоне. Това ще рече: като вникнеш в същността на нещата, ще простиш.
— Вие всички — продължи той — сте повече или по-малко запознати с историята на Бинго и сигурно го смятате за един от редките екземпляри, на които всичко им върви по мед и масло. Храни се добре, спи още по-добре, щастливо е женен за едно очарователно момиче, тъпкано с пари — Роузи М. Банкс, известната писателка — и неминуемо си мислите, че животът му е една дълга, чудно хубава песен.
Ала правило в този живот е, че дори да имаш всичко, ти пак нямаш всичко. И в най-благоуханния мед ще откриете гнусна муха. Мухата на Бинго е, че той рядко — да не кажем никога — има в джоба си повече от нужното, за да си купи цигари. Госпожа Бинго очевидно смята, че така е най-разумно. Много добре е запозната с Бинговата склонност да залага на коне, които ако изобщо си направят труда да финишират, то вършат това твърде неохотно. А тя не одобрява този факт. Иначе е чудесна съпруга — при това, ако ми разрешите да се изразя фигуративно, тя е дървото, на което висят плодовете на Винтовия живот, — ала изцяло й липсва спортна кръв.
Така че сутринта, когато започва моят разказ, той седнал да закусва в доста облачно настроение и мрачно намушкал на вилицата си две яйца и резен шунка. Шестте пекинеза на госпожа Бинго се въртели жизнерадостно около него, но той не забелязвал учтивите им обноски. Мислел си колко е тъжно човек да разполага със стопроцентови сведения за надбягването в два часа в Хръст Парк и с никакви средства, които да инвестира.
И всичко това, защото агентът му — човек, никога не чувал благородния девиз „слуга и сътрудничество“ — му дал недвусмислено да разбере, че повече нямало да се задоволява с очарователни обноски като заместители на твърда валута.
Бинго опитал естествено да изръси по-добрата си половинка, но не се надявал да постигне нещо съществено. Той е от хората, които знаят кога гонят вятъра.
— Нима, скъпа моя спътнице в живота — започнал неуверено, — не смяташ да ми пуснеш нещо в джоба?
— За какво са ти? — попитала госпожа Бинго, която отваряла зад каната с кафето сутрешната поща.
— Ами ето каква е работата. Има един кон…
— Не, миличко, знаеш, че не обичам да залагаш.
— Не бих го нарекъл „залагане“. По-скоро бих го описал като пресягане и прибиране на парата. Този кон, знаеш, се казва Пъпчивия Чарли…
— Що за име!
— Да, именно. А ако ти кажа, че снощи сънувах как се возя в лодка из фонтана на площад Трафалгар заедно със стария Уфи Просър, ще прозреш веднага невероятната многозначителност на това конско име.
— Защо?
— Защото Уфи се казва Александър Чарлс — пояснил Бинго с нисък и тържествен глас, — а в лодката разговаряхме дали не е редно да подари колекцията си от пъпки на Националния музей.
Госпожа Бинго се засмяла със звънкия си глас.
— Колко си ми глупав! — казала тя с много обич и Бинго проумял, че надеждицата му, която и без това едва кретала, вече е предала Богу дух. Щом като госпожа Бинго заемала такова становище спрямо един знак, изпратен директно свише, значи, нямало смисъл да настоява по-нататък. Затова зарязал темата, прехвърлил разговора върху изгледите за времето — дали ще е благоприятно за пътуването на жена му, която заминавала същата сутрин за Богнър Реджис да погостува две седмици на майка си.