След изчерпването на последната тема Бинго отново се отдал на задълбочени размишления, но не щеш ли, бил измъкнат рязко оттам от възторжен писък иззад каната с кафето — тъй пронизителен, че откъснал половината яйце от вилицата му. Бинго вдигнал взор и видял, че жена му размахва някакво писмо и се хили като изтървана.
— Сладуранче — разкрещяла се тя (това било едно от най-често използваните обръщения в семейния им живот), — получих отговор от господин Пъркис!
— Тоз пък кой е?
— Не го познаващ. Мой стар приятел. Живее съвсем наблизо. Собственик е на списание за деца, което се казва „Лигавчета и гащиризончета“.
— Е, та? — безизразно продължил Бинго, който бил на сто мили от същността на въпроса.
— Не исках да ти казвам предварително, миличко, защото се боях да не би да не излезе нищо от цялата работа, но преди време той спомена, че търси нов редактор за „Лигавчета и гащиризончета“ и аз го помолих да вземе теб. Признах му, разбира се, че нямаш никакъв опит, но затова пък си много интелигентен, пък и той ще бъде винаги редом с теб да те направлява. Та господин Пъркис обеща да си помисли. Смяташе обаче да назначи племенника си. А ето тук пише, че племенникът му бил даден под съд от шивача си за неизплатени сметки и това навело господин Пъркис на мисълта, че е прекалено лекомислен. Затова желае да се срещне с теб и да поговорите. Ох, Бинго! Убедена съм, че е решил да те вземе!
Бинго трябвало да поседи известно време, без да мърда, за да проумее какво става. Сетне станал и нежно целунал госпожа Бинго.
— Моя малка помощничка!
Новината радостно го възбудила. Назначаването на редакторско място, предположил той, носи със себе си нещо като редовна заплата, а редовната заплата пък била нещо, за което от години си мечтаел. Мъдро вложена в намеците, изпращани свише по време на нощните му бдения, тя бързо щяла да нарасне до размерите на огромно състояние — в това бил твърдо убеден. И дори като се абстрахирал от неприятния аспект — тоест факта, че трябвало да работи, — въпросният пост му предоставял все пак несравними възможности да си налага волята и да отхвърля колкото си иска ръкописи, а тези изгледи го очаровали. С ведър ентусиазъм си представил как ще кара приятелите си от „Търтеите“ да пишат материали за списанието, а той ще им ги връща, защото не отговарят на неговите изискани изисквания.
— Гостувал с жена си на някаква своя леля в Тънбридж Уелз, но тази сутрин се връща и иска да се срещнете точно в дванайсет под часовника на гара Чаринг Крос. Нали ще бъдеш точен?
— Точен е слабо казано — уверил я Бинго. — Ще бъда същински Биг Бен.
— Пише, че лесно ще го познаеш по сивия костюм и бомбето на главата.
— А аз — заявил Бинго с чувство на превъзходство — ще бъда в редингота си и с цилиндър на главата!
Целунал още веднъж госпожа Бинго — дори по-нежно от предишния път. Скоро станало време тя да се качва в таксито, което щяло да я отведе в Богнър Реджис. Като се прощавала с мъжа си, в очите й блеснали неизплакани сълзи. Парливата болка от раздялата се изостряла още повече от факта, че й се налагало да остави пекинезите у дома, тъй като къщата на майка й буквално гъмжала от котки.
— Нали ще се грижиш добре за тях, докато ме няма — прошепнала с потреперващ глас, а животните нахълтали в колата, за да бъдат прогонени оттам от иконома Багшот. — Ще се грижиш за тях, нали, обич моя?
— Като роден баща — обещал Бинго. — Тяхното благополучие ще бъде моя неуморна грижа.
Казал го напълно искрено, защото пекинезите му били симпатични. Отношенията му с тях се основавали на взаимна обич и уважение. Те му ближели лицето, той ги чешел по коремчетата. Приятна обмяна на любезности — направи за ближния си каквото искаш той да направи за теб и т.н.
— И не забравяй всяка вечер да им даваш по една бучка захар — заръчала съпругата.
— Имай ми доверие до смърт!
— И вземи от „Бодингтън и Бигс“ каишката на Пинг-Пу — дала съм я на поправка. Ох, щях да забравя — отворила тя чантичката си и измъкнала оттам две банкноти. — Тъкмо ще им платиш, за да не си губя времето да пиша чекове.
И като пъхнала му в ръката двете петачки, тя го прегърнала с много обич и потеглила, а той махал подире й от първото стъпало.
Изрично споменавам това махане, тъй като то е от голямо значение за случилото се по-нататък. Човек не може да маха с две петачки в ръка, без те да изшумолят. А нима могат безнаказано да шумолят петачки в ръката на мъж, получил пряк сигнал от авторитетен източник, че еди-кой си кон ще спечели надбягването в два часа в Хърст Парк, без това да го наведе на определени мисли? Колата още не се била скрила от погледа му и ето че Змията надигнала глава в тази райска градина (къщата на семейство Литъл била разположена сред разкошен парцел на ръба на Уимбълдън Комън, а това е същински райски кът) и прошепнала на Бинговото ухо: „Какво ще кажеш, старче?“