Погледна ръката си, проникнала в стената и… — О, ново Чудо! — видя, че тя цялата е сребърна, посипана със ситни люспи. И макар това наистина да бе неговата собствена ръка, което той можеше да провери свивайки я в юмрук, по нея не само бяха изчезнали всички белези, тя беше станала също по-тънка и с по-дълги пръсти — това просто беше една нова ръка, по-красива от онази, която беше имал само допреди миг.
Той размърда пръсти и като малки сребърни рибки те заподскачаха насам-натам.
Колко забавно би било да има човек у дома си собствен аквариум за рибки или по-точно плувен басейн, така че да може да влезе вертикално в течността — спокойно и грациозно, вместо да прави онези шумни и излишно атлетически упражнения по скачане във водата!
И колко очарователно е този басейн да е пълен не с мокра и студена вода, а със самата квинтесенция на съня! При това с разкрасяващи, козметични свойства — нещо като кална баня без калта. Мишелов реши, че трябва да поплува в този басейн незабавно, но в същия миг погледът му попадна върху дълъг висок черен диван, поставен в другия край на стената, от другата страна на който имаше малка висока масичка отрупана с кристални чаши и съдове.
Той прекоси разделящото го разстояние, наблюдавайки с наслаждение съпровождащото го отражение в стената.
Мушна ръката си в стената за няколко крачки и отново я извади, а люспите мигновено изчезнаха и старите белези се появиха пак.
Диванът се оказа тесен дълбок ковчег, застлан с черен сатен, в единия край на който имаше натрупани малки черни сатенени възглавнички. Стори му се приканващо комфортен и уютен — е, не колкото Черната Стена, но въпреки това доста привлекателен; имаше дори малка полица с малки черни книжлета, грижливо подредени в черния сатен, очевидно оставени на разположение на почиващия, за да може той да се разтуши. Последният щрих бе незапалена черна свещ.
Малката абаносова маса от другата страна на ковчега беше отрупана с черни ястия. Първоначално само с поглед, а след малко дъвчейки и отпивайки, Мишелов започна да открива какво представляват те: тънки филии от много тъмен ръжен хляб с кора обсипана с маково семе, резенчета от изпечена до овъгляване пържола, задушени малки късчета от телешки дроб обилно подправени с тъмни подправки, възможно най-тъмните на цвят сладки желета, трюфели нарязани тънко като хартия, гъби препържени до почерняване, мариновани кестени и разбира се, зрели маслини и хайвер. Черната напитка, която се пенеше, докато си наливаше от нея, се оказа пиво, подсилено с газирано илтмарско вино.
Той реши да нахрани вътрешния Мишелов — онзи, който живееше своя подповърхностен сляп живот някъде там, между устните и стомаха му, — а после да се топне в Черната Стена.
Фафърд отново излезе на Площада на Тъмните Наслаждения, предпазливо преметнал лентата, представляваща Невидимия Плащ, между палеца и показалеца на лявата си ръка и още по-деликатно преметнал между същите пръсти на дясната ръка проблясващата паяжина, представляваща Маската на Истинското Виждане. Все още не бе съвсем сигурен дали това шестоъгълно парче паяжина наистина не крие някакви паяци.
От другата страна на площада през тълпата неспокойно движещи се, възбудено коментиращи и изказващи предположения хора, той виждаше ярко осветения вход на магазина, за който му бяха казали, че е форпост на смъртно опасните Ненаситни.
Единственото нещо, което ясно се различаваше от това разстояние, вероятно бе търговецът — с червена шапка, червени обувки с извити носове и широки панталони, — който в този момент беше престанал да премита и стоеше подпрян на дългата си метла до входа с форма на детелина.
С широк замах на лявата си ръка Фафърд метна Невидимия Плащ през врата си. Лентата около яката провисна от двете страни надолу върху гръдния му кош, спускайки се само на половината разстояние до колана, на който висяха меча и секирата с къса дръжка. Доколкото очите му виждаха, тялото му не изчезна в ни най-малка степен и той дълбоко се съмняваше, че това нещо изобщо може да сработи (както много други тавматурзи, Нингобъл не се колебаеше да дари някой с безполезна магия, не поради някакво коварство, а просто за повдигане на духа). Фафърд смело се упъти към магазина.
Севернякът беше висок, широкоплещест мъж, с представителен външен вид, двойно по-впечатляващ с варварските си дрехи и оръжие в суперцивилизования Ланхмар, и за него беше съвсем естествено обикновените граждани да му правят път или още по-точно казано, никога не се беше помислял, че могат да постъпват иначе.