Тор поклати глава.
Не. Не беше това. Дори да оставаха абсолютно сиви, те не можеха да бъдат игнорирани. Тих, огромен, абсолютно спокоен, цепелинът сякаш символизираше онази красота, която човешките същества можеха да постигнат, но така и не познаваха през трескаво забързания си живот.
Гризеше нокътя си с активен елемент, мислеше си за Уесли, който я чакаше на площадката, и се опитваше да си представи лицето му, когато отгоре се разнесе глас:
— Ще желаете ли още нещо преди да пристигнем във Федералния окръг, мадам?
Тор погледна приличащия на прост ъгловат контейнер сервѝтор, който се движеше по собствена тънка релса по страничната стена на корпуса, оставяйки прохода свободен за пътниците.
— Не, благодаря — автоматично промърмори тя. Любезният тон беше характерен за поколението й. По-младите вече се бяха научили да се отнасят пренебрежително към механизираните роби, освен когато не искаха нещо особено. Тази тенденция й се струваше странна, тъй като ИИ ставаха все по-умни. — Можете ли да ми кажете кога ще пристигнем?
— Разбира се, мадам. Има забавяне поради засилените мерки за сигурност. Затова може да пресечем Белтуей със закъснение. Няма причини за безпокойство. И въпреки всичко ще пристигнем преди разписанието благодарение на попътния вятър над Апалачите.
— Хм. Засилени мерки за сигурност ли?
— Заради конференцията за Артефакта, мадам.
Тор се намръщи. Надяваше се, че Уесли няма да има проблем да я посрещне. Отношенията им бяха достатъчно напрегнати и без допълнителни дразнители. По принцип тя се пенеше и се възмущаваше, когато я сканираха и проверяваха агенти на гилдията на чиновниците — цивилните служители, чиято работа бе да проверяват всяка точка от списъци, инструкции и наредби.
— Заради конференцията за Артефакта ли? — Това беше озадачаващо. — Но това вече би трябвало да е взето предвид. Мерките за сигурност за това събиране не би трябвало да повлияят на разписанието ни.
— Няма причина за безпокойство — повтори сервѝторът. — Получихме съобщение току-що, преди две минути. Нареждане да намалим скоростта, нищо повече.
Тор погледна навън. Намаляването на скоростта си проличаваше в постепенната промяна на височината. Теглещото въже сега бе под малко по-стръмен ъгъл и цепелинът настигаше движещия се ниско над земята влекач.
Височина: 359 метра — светеше надпис в ъгъла на лявото стъкло на очилата й.
— Желаете ли да смените мястото си при подхода към столицата? — продължи сервѝторът. — Ще бъде обявено, когато имаме видимост към Алеята, макар че може да си запазите панорамен изглед предварително. Децата и пътуващите за първи път са с предимство, разбира се.
— Разбира се.
Някои туристи вече се нижеха към главния наблюдателен салон. Родители с пъстроцветни саронги и патагонски панталони водеха деца, които следваха последната младежка мода — фалшиви антени и люспи, имитиращи някои от извънземните от Обекта на Ливингстън, наричан незнайно защо и Хавански артефакт. Целта на свиканата конференция бе да определи дали става въпрос за истински Първи контакт, или за поредната измама, но попкултурата вече си беше казала мнението.
Артефактът беше як.
— Казвате, че предупреждението е дошло преди две минути? — Тор се зачуди. Все още нищо не се бе появило в прозорците по периферията на очилата й. Може пък да бе вдигнала прекалено високо праговете на бдителност. Затрака бързо със зъбните си импланти, за да ги свали.
Моментално по краищата на очилата запълзяха алени редове, предлагащи връзки, които се вееха и туптяха неприятно.
„Опа!“
— Не предупреждение, мадам. Не, не. Просто предварително, предпазно…
Вниманието на Тор обаче вече бе насочено другаде. С тракане на зъби и субвокални команди тя заповяда на очилата да преровят виртуалните нива по нишките на тема сигурност. Сензорите долавяха всяко трепване на зениците, предлагаха й различни факти и често предвиждаха избора й; непрекъснато проблясваха и се сменяха разноцветни указатели.
— Мога ли да взема нещата за рециклиране? — попита ъгловатият контейнер на стената и отворът му зейна като гладна уста. Сервѝторът изчака напразно няколко секунди, накрая забеляза, че вниманието й насочено другаде, и тихо продължи нататък.
— Няма причина за безпокойство — иронично промърмори Тор, докато пресяваше данните. Някой трябваше да забрани това клише от репертоара на всички ИИ устройства. Никой човек над трийсетте не можеше да чуе тази фраза, без да трепне. От всички лъжи, съпътстващи Ужасния ден, тази бе най-лошата.