Тя тракна два пъти с левия си кучешки зъб и прекъсна връзката, за да може да следи омнискенера. Пое дълбоко дъх, без да откъсва поглед от индикатора, докато Уорън направи плавно разсичащо движение с резеца.
Зеленикавата обвивка се отвори като по шев. Ръбовете се разделиха и невидимият газ, осезаемо по-хладен, лъхна към тях.
ХЕЛИЙ — изписа екранът. Тор въздъхна с облекчение.
— Не е отровно.
Уорън кимна.
— Само че не е и кислород. Можем да се задушим. — Той дръпна глава настрани от прохладния вятър и напълни дробовете си с чист въздух. Въпреки това изрече следващите думи с тънък писклив глас. — Трябва да побързаме.
Промъкна се през отвора и забърза към другата страна на зелената клетка, където тя докосваше една от огромните колони с водород.
Замахна рязко.
В отговор автоматично зареваха сирени. (Или след няколко престъпно пропилени минути компанията беше избрала точно този момент, за да признае най-сетне неизбежното?) Загърмя настоятелен глас, нареждащ на пътниците да отидат — спокойно и внимателно — към аварийните изходи.
В същия миг огромната водородна клетка се загърчи като гигантско черво, получило внезапен спазъм. Цялата розова тръба, по-голяма от „Боинг 747“, се сви — започна от долната част и продължи към появилия се отвор на самия й връх, подобно на паста за зъби, изхвърляйки съдържанието си нагоре.
Ударната вълна запрати Уорън назад през зелената тръба. Тор успя да го сграбчи за яката и го измъкна на пътеката. Нямаше нищо хубаво във „въздуха“, който беше поела. Пред очите й затанцуваха петна. Дребният мъж беше в още по-лоша форма и се мъчеше да си поеме дъх.
Тор успя по някакъв начин да го завлече на десетина метра по пътеката: едва се измъкнаха от смъкващите се гънки на изпуснатата клетка. Накрая се озоваха на място, където се дишаше по-сносно. „Успяхме ли да променим нещата?“ — трескаво се запита тя.
Инстинктивно си сложи очилата. Трябваха й няколко мига, за да се ориентира в информационната буря.
Една картина показваше пламъци, бълващи от дупка в горната част на великолепния кораб. Друга показваше как носът на цепелина започва да се накланя стръмно надолу, докато влекачът дърпаше с все сили въжето, за да приземи летящото чудовище. „Духът на Хула Виста“ се съпротивляваше като жребец, дърпаше се и се опитваше да набере височина.
За момент Тор се сви от страх. „Господи, какво направихме?“
Внезапно й хрумна нещо. С Уорън бяха направили всичко това, разчитайки изцяло на информация, която беше дошла отвън. От груповия ум на любители на цепелини и учени аматьори, които твърдяха, че голямото количество допълнителен водород трябва да отиде някъде и трябва да е съхранено в някои от хелиевите клетки.
Но онази хелиева клетка, която разряза Уорън, се бе оказала съвсем наред.
И сега, насред целия хаос, тя започна да си задава въпроси. Каква беше тази умна тълпа? Възможно ли бе групата да е лице на хитри заговорници, които използваха нея за свършването на мръсната работа? Като й подхвърлят невярна информация, за да постигнат точно този резултат?
Съмнението премина през ума й за секунда. И изчезна. Умната тълпа беше отворена и достъпна. Ако нещо в нея намирисваше, вече щеше да се е образувала друга тълпа, която да нададе вой до небето и да изобличи лъжите. Както и да е, ако хелиевите клетки си бяха наред, най-лошото, което можеха да направят с Уорън, бе да предизвикат раздрусващо, но безопасно кацане на цепелина върху влекача му.
Което си беше новина. Но не особено вълнуваща. И тази мисъл само засили решимостта й.
Тор рязко изправи служителя и го забута нагоре към кърмата по вече наклонената пътека.
— Бързо! — Нейният глас също беше станал писклив от хелия. — Трябва да направим още нещо!
Уорън направи смел опит да се подчини, но на Тор й се наложи да го поддържа, тъй като пътеката постепенно ставаше все по-стръмна. Когато той се приготви да разреже друга зелена клетка близо до кърмата, Тор го задържа за лакътя.
Преди Уорън да нанесе удара си, Тор видя през очилата си как по широката горна част на цепелина зейнаха още три дупки и забълваха облаци газ, които се понесоха на вълни нагоре — прозрачни, но силно пречупващи слънчевите лъчи.
Нима компанията най-сетне се беше размърдала? Или атентаторите бяха направили своя ход? Или първото изхвърляне беше задействало някакво компенсиращо освобождаване на газ от автоматични клапи?