Тор бе благодарна, че в човешкия мозък няма рецептори за болка. Поне така я уверяваха докторите с тънки гласчета, които преминаваха през остатъците от слуховата й система — онези части, които не бяха изгорени при експлозията. Всъщност пълзящите нанороботи не би трябвало да предизвикат абсолютно никакви явни реакции, докато си проправяха път към предварително зададените позиции в зрителния й център, малкия мозък, предния цингулат, левия темпорален лоб… и до куп други важни центрове, пръснати из сложно нагънатата мозъчна кора. Тоест докато не бяха готови да започнат истинската си работа — да тестват и проверяват, да установяват стари връзки и да създадат нови, които биха могли да й позволят да вижда отново, дори един вид да чува и да говори.
И може би… ако е рекла науката… дори да се движи, да ходи и…
По-добре обаче беше да не храни толкова много надежди. Затова Тор започна клинично да си представя ставащото в главата й. Въображението показваше машините като доброжелателна армия проникващи игли или микроскопични кърлежи, които неуморно пълзяха навътре, пробиваха си път през всички прегради на благоприличието, за да проникнат в санктума, който някога е бил абсолютно недосегаем. Или толкова недосегаем, колкото може да бъде каквото и да било в този модерен свят.
А после, след като достигаше целта си, всеки малък робот започваше да ръчка! Да мушка и бута върховете на отделни дендрити, понякога без никакъв резултат, понякога предизвиквайки моментални реакции — искра „светлина“… сърбеж в палеца на левия крак… миризма на печени кедрови ядки… внезапен копнеж отново да види Дафи, кучето от детството й.
Реакцията на Тор бе дезориентация и дори гадене; не след дълго усети топли обратни течения — несъмнено упойки, целящи да поддържат тялото й спокойно, а ума буден, а докторите започнаха да я разпитват за всяко възприятие и усещане.
Раздразнена от брътвежа им, тя за момент си помисли дали да не откаже да им съдейства. Този импулс обаче не продължи дълго. „Сякаш ще ми позволят да откажа.“ Пък и за да го направи, за да ги накара да млъкнат, трябваше да каже нещо, да изрази желанията си по някакъв разбираем начин, при това не с морзовата азбука. Дотогава щеше да бъде смятана за неспособна да се грижи за себе си, за подопечна на щата и на застрахователите на компанията й, лишена от каквито и да било права да ги накара да се разкарат!
Затова Тор започна да трака с кучешки и предни зъби, отговаряйки на прости въпроси — определяше „ляво“ и „дясно“, „горе“ и „долу“, когато започнаха да се появяват светли петънца, предизвикани от сондите, които стимулираха различни части от зрителния й център. И скоро нещата, които отначало бяха безформени петна, започнаха да се разделят на все по-малки пиксели, тънки лъчи или наклонени щрихи, които се пресичаха… докато някакъв компютър постепенно усвояваше шифъра на уникалния й начин на виждане.
„Чувала съм, че всеки бил различен. Вътрешните ни образи маркират същата реалност, която виждат и другите хора — същите улични светлини, билбордове и тъй нататък. Всеки твърди, че вижда една и съща среда. Всички наричаме небето «синьо». И въпреки това самото виждане, начинът, бил различен за всеки човек. Мозъците ни не са планирани логически. Те се развиват. И в този смисъл всеки от нас представлява отделен вид.“
Осъзна, че рецитира, сякаш се обръща към виртпубликата си! Съставя ясни изречения, макар че — засега — нямаше субвокален предавател, който да предаде думите й на света. Или дори в стаята. Явно, че навикът, този понякога скъп приятел, я вкарваше отново в ролята на репортер и разказвач. И въпреки че нямаше публика, която да я оцени, тя все пак изпитваше удоволствие и гордост, че оформя завършени изречения. Че описва случващото се. Така получаваше известно усещане за сила сред цялото това пълно безсилие.