За нейна изненада това означаваше също и съживяване на спомени, които проблясваха внезапно. Искрата на една сонда събуди за момент ярък есенен ден, когато беше на шест години и се промъкваше зад брат си с пълен с вода балон, но шумоленето на пожълтелите листа на кудзу я издаде. Моментът я връхлетя с толкова ярки подробности, че й се стори абсолютно реален. Със сигурност много по-реален от това приглушено, притъпено от медикаментите съществуване. За минута-две почти й се струваше, че онова малко момиченце е истинската Тор, тоест Дороти Повлович. Може би беше достатъчно само да се съсредоточи върху подходящата радостна мисъл, за да се събуди напълно в онзи момент и да остави този кошмар…
… включи се друга сонда. Опитваше се да открие един от центровете за контролиране на мускулите, но вместо това отприщи тъжна емоция от съзряването й — несвързана с никакви факти, събития или образи, просто навъсена като облак, все така прясна. Мъката и съжалението продължиха около минута, след което сондата продължи нататък и откри целта си.
По-късно от някакво незнайно хранилище изскочи споменът за скъпа семейна реликва, която бе изгубила преди много време — и сега изведнъж се сети къде е. „Мога да кажа на мама. Ще намери ключодържателя. И ще ми прости, че го изгубих. Само че… изобщо няма да й пука. Не и когато дъщеря й е в такова състояние.“
Осъзна, че ако това продължи в същия дух, може би ще има и посетители. Не на изтерзаното й тяло, което не можеше да вижда и говори, а вътре, в ума, който продължаваше да съществува. Би трябвало да е възможно с помощта на виртуалното пространство да си създаде приятна стая и анимирана версия на самата себе си, която да може да говори, управлявана от превърнатите й в код мисли. Все още имаше семейство, брат, неколцина приятели. Дори Уесли можеше да дойде — макар че защо да го прави? Струваше й се малко вероятно, особено като се имаше предвид как се беше държал преди злополучния полет на цепелина.
Най-вероятно не. Въпреки това изрепетира някои от нещата, които би могла да каже — за да намали смущението му, да направи нещата по-лесни… или да излее разочарованието си с гневни думи, ако той така и не се появеше.
Мислеше си за подобни неща най-вече за да минава времето, докато траеше процесът по поставянето на шунта. Всичко бе толкова смайващо и досадно, толкова хипнотизиращо и болезнено, че за малко да не реагира, когато докторите я помолиха за внимание.
Качеството на звука се бе подобрило.
— Тор, мислим, че субвокалните ви пътища вече би трябвало да работят. Ще опитате ли да кажете нещо?
Тя се зачуди.
„Да кажа нещо? Какви ги говорите? Със зашита уста без устни, като гримаса на скелет… как да го направя?“
Разбира се, субвокалното подаване на информация беше стандарт едва ли не откакто се помнеше. Преструваш се, че се каниш да кажеш нещо. Сензорите в челюстта и гърлото проследяват нервните импулси и ги превръщат в думи чрез виртуалния свят, без да е необходим трудът нито на материалния ларинкс, нито на езика. Повечето потребители просто сумтяха тихо, а Тор не правеше дори това. Винаги обаче имаше физическото усещане за истинския език, за истинския говорен апарат, който почти започваше да произвежда истински звуци.
А сега, без обратната връзка на тези органи, трябваше да си представя и да се преструва достатъчно добре, за да накара същите нерви да…
Обзе я странно, блеещо усещане. То сякаш отекна в черепа й, по слуховите пътища, които асоциираше с ушите. След като се възстанови от изненадата, опита отново — и беше възнаградена с друг „звук“, който този път изглеждаше гърлен и нисък. „Записват усилията ми и ги връщат към мен… за да мога да «чувам» собствените си опити. И да започна да се поправям.“
След още няколко опита успя да запомни или да възстанови начина, по който изпраща сигнали. Командите, които преди формираха най-простите звуци. Недодялаността на резултата я смути и едва не я накара да престане. Инатът обаче надделя. „Мога да го направя!“
Малко по малко звуците ставаха по-ясни.
Накрая успя да скалъпи съобщение…
— З-з-здрасти…
Естествено, докторите изобщо не се поскъпиха на похвали и насърчения. А и тя самата изпитваше удовлетворение, че може да помогне, може да продължи напред. Да бъде отново важен член на екип. Всичко това — и мисълта, че вече няма да й се налага да използва морзовата азбука, почуквайки със зъби — й помогна да уталожи чувството, че я потупват покровителствено по главата, без да й се дава възможност да избира какво предстои.