Не и когато надеритите дишаха почти във врата й като пламенни ухажори и я увещаваха да изостави общността и да се присъедини към тях. „Бих могла да го направя. Бих могла да стана част от добродетелните трилионери и да се боря за Просвещение. Да се съюзя с технобогаташите от Джакарта, Керала, Калифорния и Рио. Да използвам богатството и влиянието си, за да се боря за науката. Да се откажа от аристократичния си произход, да издам своите приятели неофеодали, с които съм израснала…
… и да накарам Джейсън да се обърне в гроба.“
Тъкмо вдигаше криптоииуера към лицето си, за да отключи доклада на информатора, когато някой се пльосна в седалката от дясната й страна.
— Наистина трябваше да пуснем и един от нашите, да знаете.
Беше Симон Ортега, представител на Корпоративното съсловие — големия бизнес, действащ навсякъде по света. С тъмните си тиморски черти и португалския си акцент Симон бе пример за интернационалния образ, който глобалните компании се опитваха да лансират още от Ужасния ден и Голямата сделка. Прозрачност, открита конкуренция, честни сделки — самата същност на истинския Адам Смит, оригиналния либерал — и вече никакви тесни връзки със свръхбогатите.
„Тогава защо е тук? Не се ли страхува, че ще го видят да разговаря с аристократичен плутократ като мен?
Или си има свои източници, които му казват какво се случва в момента в Швейцария? Преподреждане на силите, което може да доведе до връщането към старите традиции, когато няколко приятелски фамилии са можели да влияят на пазари, да сриват корпорации и държави и да определят съдбата на човечеството? Ако си мисли, че тези времена се завръщат, би могъл да се опита също да се присламчи към алианса. И да се озове на страната на победителите.“
— Извинете, господин Ортега. Трябвало е да пуснем един от нашите… какво?
— Групов холватар, госпожо Доналдсън-Сандър. Представител, който да говори от името на Съвещателното тяло. Да представя нашите интереси от другата страна на стъклото, където ръчкат посетителите от космоса. Нещо, което да отвърне на онова проклето момиче-тигър и да ги накара да престанат да ни пренебрегват!
Аха. Значи нямаше нищо общо със събитията в Цюрих. Ортега просто даваше израз на естествената си реакция към начина, по който се развиваха нещата тук, на конференцията за Артефакта. И по-точно към начина, по който стъклената бариера държеше всички хора и интереси от тази страна, в галерията за наблюдатели, и не им позволяваше да се намесват. Корпоративното съсловие като цяло бе по-нервно от повечето други.
Макар общуването с извънземните от Артефакта да бе все още хаотично и спорадично, светът отвърна с колективно облекчение на несъмнено приятелското „присъединете се“. Почти всяка форма на участие в междузвездна федерация със сигурност щеше да донесе изгоди, разширяване на познанието, чудесни нови технологии, изненадващо изкуство и може би решения на много от проблемите на човечеството. Разбира се, щеше да има преобърнати каруци и някои групи нямаше да са на седмото небе от щастие. Като Движението и консервативните фамилии от общността на Лейси.
„Но не и надеритите. Те ще се влюбят във всичко това.“
Съсловието на Ортега попадаше някъде по средата, разкъсвано от надежда и безпокойство едновременно. От една страна, познанията на извънземните би трябвало да предоставят какви ли не нови бизнесвъзможности за късметлиите и по-гъвкавите. От друга… дори ако всичко минеше добре, ако се появяха страхотни нови извънземни концепции и технологии, носещи милион изгоди без сериозни странични ефекти… дори тогава много корпорации щяха да открият, че техните стоки, услуги и пазари са станали ненужни. Че само няколко подобрения в нанотехнологиите могат да направят възможно най-сетне да се построят домашни фабрикатори, позволяващи на обикновените хора да създават почти всичко направо в кухнята или в гаража си. Страхотна благодат… освен ако работата или портфейлът ти не зависят от производството. Или от транспорта на стоки. Половината от компаниите на всяка борса можеха да изчезнат. Нищо чудно, че мъжът до нея изглеждаше нервен.