Подходът не е бил позволен и в повечето човешки култури! Коя от военните, търговски или наследствени империи от миналото би позволила пускането на нещо толкова силно като интернет и би позволила той да се разпространява без ограничения и напълно свободно до всяка кула и колиба? Или да позволи толкова много сложни задачи да бъдат изпълнявани от хора без нужния лиценз?
Можем да си представим как безброй други видове — и нашият собствен крехък ренесанс — затъват в онзи безрадостен сценарий, върху който размишлявахме като студенти в мрачните нощи. Как попадат в безкрайния смазващ цикъл, в който някогашният ни приятел специализацията се превръща в най-големия враг на мъдростта.
32.
Завръщане
На третия ден след аварийното приводняване в океана Хакер започна да печели храната си. Отчасти от отегчение — беше му дошло до гуша да го храни някакво племе странни делфини, сякаш е някакво безпомощно новородено.
Освен това, докато третият ден преминаваше в четвърти, пети и т.н., той започна да изпитва странно и засилващо се чувство, че за добро или лошо това е неговото племе. Поне засега.
Затова се включваше всеки път, когато групата събираше вечеря, като помагаше да държат рибарската мрежа, опитваше се да не трепва, когато викачите подкарваха рибата право към него — огромна маса сребристи и сини стрели, които бяха като едно същество, мятащо се в смъртоносната мрежа, в маската и ръцете му. Всеки път челюстта му пулсираше от интензивния шум на борбата и от ултразвуковото цвърчене на делфините, с което те едновременно зашеметяваха и милваха плячката си. Тази сложна многоканална песен сякаш съчетаваше искрено съчувствие към рибата и почти котешка радост от незавидната й участ.
„Сигурно е свързано до голяма степен с това дали си преследвач, или преследван. Нямах представа, че морето е толкова шумно и музикално. И че животът тук е така… безмилостен.“
Това не беше подводният свят на Дисни. Горските елени и зайци можеха да се радват на дълги периоди покой. А тук? Тук трябваше непрекъснато да се оглеждаш.
Или по-скоро да се ослушваш. Текстурата вибрации заобикаляше и удряше Хакер по начини, за които не бе и подозирал на сушата — звуците се блъскаха в него със сложни преплетени песни за опасност, възможност и далечна борба. Разбира се, имплантът в челюстта му бе една от причините за тази повишена чувствителност. Тъпанчетата му още бяха запушени от деня на изстрелването и имплантът осигуряваше алтернативен път за звука, който бе много по-близък до слуха на делфините.
„А също и онези глупави игри, които ни устройваше майка ни, когато бяхме хлапета. Третираше ни като опитни зайчета.“
Не че имаше реални основания да негодува. Лейси се запалваше по нещо ново и използваше момчетата като доброволни — понякога мърморещи — опитни образци. Когато научи, че човешките същества могат да бъдат научени на ехолокация, тя накара синовете си да се препъват със завързани очи, да цъкат с език ето така и да се вслушват в ехото, отразено от канапета и стени… и дори от разположените из стаята слуги. Оказа се, че е възможно да се ориентираш по този начин — естествено, с много блъскания и препъвания. По-късно Хакер дори използва този трик, за да впечатлява момичета по забавите.
„Но кой би могъл да си представи, че ще го използвам тук?“
Дори делфините изглеждаха изненадани. Някои от тях прекарваха доста време с Хакер и търпеливо го наставляваха, сякаш е бавноразвиващо се дете, което се опитва да се научи да ходи.
В замяна той им помагаше, като проверяваше всеки член на стадото от муцуната до опашката — чистеше рани и махаше паразити с ръкавиците си. Особено неприятни бяха носещите се във водата парчета найлон и пластмаса. Те нито потъваха, нито се разграждаха, а се трупаха в гънките на тялото и дори в корените на всеки зъб. Хакер започна да изпълнява тази задача ежедневно, като внимателно почистваше и хрилете на шлема си. Проклетите отпадъци обаче не свършваха. Понякога цели облаци пластмаса и найлон превръщаха кристалните води в непрогледна мътилка.
„Как може някой да живее в това нещо?“ — питаше се той, докато плуваше с другарите си над морското дъно, неизменно покрито с човешки отпадъци.
Въпреки това чувстваше, че започва да хваща цаката на живота тук. Предишният му страх, че ще се удави или ще бъде смачкан от силните течения, след време избледня, както и клаустрофобията от живота в костюма. Отново си напомни да инвестира в компанията производител. Разбира се, стига да успееше да се върне в онзи свят.