Как бе възможно спасителите да не го открият досега? Да не би всички чипове, включително и тези в костюма, да бяха излезли от строя?
Хрумна му нещо — че онзи жалък глупак лорд Смитс може да е използвал нещо по-мощно от сигнален лазер при краткия и тъп опит да си играе на космически войни. Може би онзи надут продукт на кръвосмешение бе използвал насочен електромагнитен импулс, който е изпържил иилектрониката на Хакер. Това обясняваше защо капсулата така бързо бе излязла от строя в най-критичния момент.
В такъв случай това си беше чиста проба опит за убийство…
Но дори това не го изпълни с очаквания прилив на ярост. Гневът изглеждаше някак не на място тук. Може би заради неумолимите приливи и отливи под въздействието на луната, които бяха много по-осезаеми и силни от атмосферните ветрове. Или заради заразното настроение на спътниците му. Не че бяха абсолютно весели и винаги добродушни… Имаха си своите страхове и грижи… но въпреки това бяха скроени по съвсем различна мярка. Мярка, която сякаш бе не така егоцентрична. И която рядко виждаше смисъл в сляпата ярост.
# Морето дава…
# … макар че трябва да го оставяме…
# … да диша…
Така обясни Жълтия корем. Или поне Хакер успя да преведе по този начин една от звуковите му картини.
# И Морето накрая взема всичко.
Разбира се, беше несигурна работа да се опитва да разбере кратката звукова скулптура, възприета грубо от имплант, който не бе проектиран за тази цел. Обяснението на Жълтия корем като някакъв вид поетическо богословие като нищо можеше да е продукт на въображението на самия Хакер. И все пак изглеждаше изумително, защото той никога не си бе падал по богословието. Или пък по поезията.
„Каквото и да е, успях да го разбера без помощ. Без хитроумни механизми, наети експерти или ИИ помощници. — Изпита някакво мрачно задоволство от тази мисъл. — Дори и да съм полудял, поне съм успял да го направя съвсем сам!“
Животът продължаваше в постоянен ритъм — лов, хранене, общуване, изследване и грижи за Племето, следвани от нощи, окъпани в еднакво количество топла вода и звук. Когато през района преминаваше буря или дъжд, Хакер слушаше песента на делфините, която бе в съзвучие с плясъка на вълните и падащите дъждовни капки.
А после настъпи денят, в който цялото стадо изведнъж се развълнува и зацвърча нервно във всички посоки. Насред вихрушката от сиви форми и брътвеж на Хакер му бе нужно известно време, за да схване какво става. Делфините явно бяха стигнали до някакъв групов консенсус да се насочат към едно от обичайните си свърталища, нещо като любимо място. Място, за което като че ли мислеха като за дом.
От доста време Хакер се опитваше да поддържа темпото на групата, риташе с плавници и плуваше все по-добре. Чувстваше се заякнал и се гордееше с резултатите си… макар да знаеше, че делфините се отнасят към него с дружелюбна снизходителност, развеселени от тромавите му напъни. Сега обаче в поведението им се долавяше нетърпеливост. На няколко пъти възрастните се приближаваха до него и предлагаха гръбните си перки, като рисуваха звукови картини, за да го накарат да се хване за тях. Той обаче упорстваше.
„Е, в края на краищата им се налага да излизат на повърхността за въздух, а на мен не. Това пак е нещо.“
След като отказа три пъти и с все сили се мъчеше да поддържа ускоряващото се темпо, Хакер изведнъж усети тесен лъч на неодобрение, който заблъска челюстта му отстрани. Обърна се и беше блъснат в лицето от вълна остро порицание — нямаше как иначе да интерпретира резките звуци, — пратена от един раздразнителен делфин, който бе кръстил Дърлещия се.
По дяволите, по-скоро Адски дърлещия се! Караше му се по типичния за делфините начин, като създаваше около главата му назъбена форма, състояща се от начупени и неравни звукови вълни. Видимо това изобщо не проличаваше. В измамната, подвеждаща делфинска усмивка нямаше никаква промяна.
„Добре. Добре. Щом толкова искаш.“
Доминиращата женска — Сладураната — предложи на Хакер перката си и този път той прие. След малко се носеха напред с увеличаваща се скорост, като ритмично се спускаха в студения пласт вода, след което се устремяваха към повърхността. Всеки път издишаната струя блъскаше шлема му, докато тя се носеше във въздуха и поемаше дъх, преди гравитацията да надделее отново. Хакер неволно се свиваше, премигваше и надаваше дрезгав вик. Не беше ракета, но возенето си го биваше.