Опитваше се да се възползва от всеки скок, за да се огледа. След известно време зърна нещо — някаква размазана линия от бяло, кафеникаво и зелено напред. Трудно беше да я разгледа ясно покрай всички тези пръски и радостна възбуда. Не смееше да задържа мисълта си върху така желаната дума — земя.
Шеметното пътуване, изглежда, приключваше, защото делфините намалиха темпото. „Сега ще разбера какво означава «дом» за една група диви…“
От синия сумрак изникна нещо масивно, лежащо върху полегатия склон на някаква плитчина. Беше на не повече от десет метра под повърхността, в широка бразда в утаечните пластове. Беше ъгловато, явно дело на човешки ръце. Отначало Хакер реши, че е корпус на някой потънал кораб. А после рязко пое дъх, когато осъзна, че вижда нещо съвсем различно. Съоръжение, направено нарочно на тинестото морско дъно.
Приближаваха подводен дом, скрит в тесен каньон — един от хилядите, произвеждани масово през двайсетте години, по време на краткия подводен бум, когато някои бяха решили, че това ще е следващата златна мина в областта на недвижимите имоти. „Татко беше инвестирал в няколко подводни хотели и мини — спомни си Хакер. — Твърдеше, че покрай покачването на морското равнище човечеството трябва да се адаптира към новите условия и че ние трябва да сме част от тази промяна. И дори да правим пари от нея.“
Жалко, но нито едно от начинанията на баща му не му беше донесло печалба.
Забеляза още няколко неща. Формата на каньона, явно образувал се от движещите се пясъци и тиня, трупани през годините. Подобен терен се формираше само там, където океанското дъно приближаваше континентална суша. Всъщност имплантът му вече улавяше някакво ръмжене и повтарящи се ритми — сложни звуци, които можеше да познае всеки сърфист… звуците на разбиващи се в брега вълни.
„Бряг…“ Думата беше необичайна след всички тези дни — или седмици? — лениво плуване, ядене на сурова риба и слушане на звуците на океана. Изведнъж му се стори странно, че може да напусне този воден свят и да се върне горе, при въздуха, сушата, градовете, машините и деветте милиарда човешки същества, които на всяка крачка вдишваха влажния дъх на околните.
„Сигурно затова се потапяме така страстно в собствените си светове. В хилядите си хобита. В милионите начини да сме различни, всеки да бъде специалист в някакво свое странно изкуство… като летенето с ракети например.“
Психолозите одобряваха това поведение и казваха, че пламенното аматьорство е много по-здравословна реакция от най-вероятната алтернатива — войната. Бяха нарекли тази епоха Век на ентусиастите — време, в което правителствата и професионалистите едва смогваха да не изостават от частната експертиза, която се разпространяваше със скоростта на светлината из Мрежата. , на който му липсваше само едно — ясна цел.
Ренесанс, който приличаше на танц върху тънък лед — трябва да движиш краката си бързо от страх, че стоенето на едно място може да се окаже фатално. Перспективата да се върне в тази култура изненадващо го стресна и дори го накара тъжно да се замисли за нещо, което изобщо не би му минало през главата преди злополучния полет.
„Какъв е смисълът от толкова много трескава, налудничава активност, освен ако не те води към нещо, което наистина си заслужава?“
Преди няколко дни беше чул един от делфините да споделя подобна мисъл на техния прост, но изразителен език — доколкото можеше да си го преведе, естествено.
# Ако си добър в гмуркането — гони рибата!
# Ако имаш хубав глас — пей!
# Ако си страхотен в скоковете — захапи слънцето!
Хакер знаеше, че сега трябва да излезе на брега, да заеме нечий телефон и да се обади — на партньори и брокери, на майка си и брат си, на приятели и любовници.
Да им каже, че е жив.
Да се върне на работа.
Вместо това се завъртя във водата и заплува енергично надолу към подводния дом с новите си приятели.
„Може би ще науча какво са направили с тях.
И защо.“
Защо не сме пренаселили планетата си?
Въпросът може да ви се стори странен, когато бунтовете на бегълци раздират препълнените градове, които всяка седмица развъждат нови и нови болести. Горите се изсичат в отчаяния стремеж да се освободят нови земеделски земи, докато сушата превръща някогашни ферми в пустини. Гладът дебне зад всеки годишен добив и човешките отпадъци днес са най-масивният продукт на световната икономика. Човек може да разбере защо някои гледат на деветте милиарда човеци като на проклятие, раздиращо и опустошаващо Земята.