Разбира се, Хамиш имаше друга причина да оглежда жадно всичко около себе си. В крайчеца на съзнанието му винаги се обаждаше някакво гласче и питаше: „Мога ли да използвам това в някой роман?“
Разказването на истории беше престанало да е онова, което е било в продължение на три столетия. Тайният някога занаят на автора се бе превърнал в хибриден мултимедиен продукт с препратки, за чието създаване беше нужен цял екип, но въпреки това Хамиш по нагласа си беше единак и си представяше повествованието на абзаци, с препинателните знаци и всичко останало.
„Тази масичка за чай от периода Хеян заслужава три изречения, разкриващи някаква черта от характера на притежателя й.“
Или…
„Мога да напиша няколко страници за това легло с балдахин от бохемския ренесанс, със застрашително или може би страстно, или библейски виещите се змии сред лозите. Мога дори да го включа в сюжета като някакъв реликварий за души… или високотехнологично устройство за удължаване на живота… или като маскиран скенер, който чете мислите на гостите, докато спят.“
Всички тези сценарии бяха за „Ужасни непредвидени грешки на науката“, естествено. Потенциалът в историите за наказанията, които сполетяват човечеството заради небрежното му отношение към технологиите, винаги надвишаваше всичко, което беше в състояние да напише.
Но точно това нещо, което се спотайваше под ресните на кувертюрата, беше особено интересно. Украсеното в английски стил от 18 век гърне бе или отлична репродукция (малко вероятно за имение като това), или оригинал — работа на късния Уилдън или на ранния Джосая Уеджуд. И в същото време явно бе предназначено за употреба — модерният херметично затварящ се капак го показваше ясно, както и меката зелена светлина, за да не го ритнеш в тъмното. Хамиш не се съмняваше, че ако отвори гърнето, ще открие вътре и друга светлина, целяща по-точно прицелване.
„Явно не искат гостите да им опикават килима“ — помисли Хамиш. Функционално съчетание на старо и ново. И освен това гърнето определено не беше предназначено за сядане. Значи не бе предназначено за жени или за голяма нужда. Само за мъже. И само за стария Номер едно. Всеки модерен човек би разбрал тясното му приложение — за събиране на съвременния еквивалент на злато.
„Но защо? Защо човек просто да не отиде до тоалетната?“
Бяха му нужни само петнайсет крачки, за да стигне до украсената врата на пищната баня с подово отопление и душ със седем дюзи, където кърпи от нанофибри очакваха шанса си да масажират порите му, да изсмучат влагата и да втрият в кожата му скъп лосион. Всичко беше разкошно и модерно с изключение на…
„Мътните да ме вземат! Няма фос-писоар!“
Тоалетната-биде имаше всички водни и въздушни приспособления, както и най-новия модел затоплящ вибратор от „Киншаса Лукс“. Ясно беше обаче, че съдържанието на порцелановата чиния се изхвърля с вода направо в каналите, също като в лошото старо време. Нямаше отделен колектор или ПУ. Нямаше начин мъж да изпълни модерния си дълг, който никога не се изискваше от жените. Единственото задължение, което много малко жени — дори настроените най-егалитарно и екологично — биха се съгласили да изпълнят.
В собствения си дом Хамиш внимаваше да ограничава пилеенето на фосфор, като просто пикаеше от балкона на спалнята върху розите… или в саксията до кабинета си. Това бе най-простата система за рециклиране, възприета от мъжете навсякъде по света, стига наблизо да има земя и растения. И ако навремето на подобно нещо се гледаше като на нетактичност, днес то бе израз на земен патриотизъм.
Честно казано, това му харесваше, а и вече я нямаше Каролин, която да върти очи и да мърмори за „така наречената криза, която трябва да бъде победена от малките мъжлета“.
Тази мисъл го накара да се усмихне… и после да се намръщи, понеже си спомни как към края го наричаше лицемер, защото в „Състояние на паника“ разказваше на милионите си зрители и читатели, че недостигът на фосфор е измислица — заговор, съчинен от торни барони и радикални екоманиаци.
„Тогава защо си сложил ПУсоари навсякъде в къщата? — заяде се тя един ден. — Трябва да си последователен. Защити становището си в съда! Плащай глобите! Пускай водата!“
Стандартният отговор на Хамиш, че това е просто художествена измислица, като че ли вече не действаше. Не и към края.