И този начин на провал може да прекатури безброй цивилизации в галактиката.
Но не и нас. Не и на Земята от двайсет и първи век. Тази опасност бе преодоляна, поне засега, от зашеметяващите постижения в областта на мисловната гъвкавост на човека. Чрез интернет връзките и услугите за търсене и съпоставяне, които пресяват огромния океан от познания по-бързо от мисълта. Чрез програмите за издирване, предоставящи ни цялата информация, свързана с онова, което ни интересува в момента. Чрез средствата за анализ, които разглеждат всеки две концепции за общи неща. И най-вече чрез новата ни способност да прелитаме, подобно на боговете от митологията, през целия е-свързан свят, да се срещаме с други хора, да пренебрегваме границите на гилдиите и да споделяме идеи.
Печатната преса е умножила онова, което е можел да научи средностатистическият човек, а лещите — онова, което можем да видим; и всеки следващ век разширявал този обхват, докато не се появи Многозадачното поколение, способно да се плъзга навсякъде, да се докосва до почти всеки факт, концепция или произведение на изкуството, да разменя кимания, връзки, мнения и отношения с всеки друг жив човек… и с някои неща, които не са живи.
А, но точно тук се крие разковничето. „Да се докосва.“
Много е изписано за проблемите, съпътстващи „постоянното разделено внимание“. Загуба на фокус. Податливост към опростени/вирусни идеи. Тенденция за носене по течението или слаба концентрация. И това са само най-леките симптоми. Крайните форми са десетки новопоявили се умствени заболявания като синдрома на Ноакс и болестта на Ленингър, много от които се приписват на огромната свобода, която си спечелихме — да плъзгаме умовете си къде ли не.
Вслушайте се в намусените типове, клеймящи недостатъците на нашия Век на аматьорите. Те призовават за възстановяване на експертизата, за връщане към акредитираното знание, за възстановяване на реда и съзнателното съсредоточаване върху нашите професии, области и полета на изява. Дали това е призив на гилдиите, мислещи за собствените си интереси? Или предписване на нов, крайно необходим курс на промяна, целящ предотвратяване на надвисваща катастрофа?
Дали новите ИИ системи ще ни помогнат да се справим с тази чума на плиткоумието… или само ще влошат положението?
Едно е ясно. В тази наша галактика не е лесно да си умен. Ние продължаваме да се разминаваме на косъм с безбройните капани по пътя ни към… онова, в което се надяваме да се превърнем.
Ако съберете всичко това, наистина ли ще се изненадате, че като че ли сме сами?
34.
Чифлик в морето
Океанът се простираше във всички посоки.
Пен Сян Бин беше започнал да мисли за себе си като за морски човек, прекарващ повечето си време във водата — сред пенестите песъчливи течения, които се носеха напред и назад по естуара на Хуанпу. Изобщо не се замисляше, докато се гмуркаше на десет метра за раци или за да се добере до някаква находка на морското дъно. Чувстваше се по-близък до рибите и дори до носените от течението медузи, отколкото до неопитния моряк, какъвто бе навремето. В свят с повишаващо се морско равнище и потъващи брегове адаптацията изглеждаше доста добра.
Осъзнаваше го едва сега. „Винаги съм разчитал на близостта на сушата.“
Откри, че страшно му липсва огромната грозна бетонна бариера, която Китай бе издигнал, за да защити новата си брегова линия. Липсваха му и сияещите кули на Източен Шанхай отвъд тази нова Велика стена.
„Дори разнебитените допотопни имения, превърнати в жилища за изиграни бедняци като мен — евтин начин да се разчистят боклуците на другите поколения, — дори тези разпадащи се руини вдъхваха нещо като увереност. Придаваха на моя парцел от морето някакво усещане за домашен уют. В сравнение с истинското море.
В сравнение с това тук.“
Около него имаше само сив океан, сякаш безкраен, изпъстрен с вдигната от вятъра пяна и сливащ се неусетно с далечното размътено небе. С изключение на мястото, на което се намираше сега — на балкон, стърчащ на изкуствен остров, високотехнологично наколно селище, кацнало върху риф, на който навремето е имало цяла държава.