Сега отново беше държава.
Ако се огледаше внимателно, можеше да проследи извивката на вълните, които се разбиваха там, където бяха насадени корали мутанти със слабата надежда, че по този начин могат да се означат плитчините. Знаеше, че под повърхността има остатъци от някогашни сгради — домове и училища, магазини и кейове. Само че тук нямаше преградни стени. Никой не си беше направил труда да запази покритите с куполи имоти от надигащото се море. Всичко отдавна беше порутено от мощните и непредвидими тайфуни. Малко след като повечето от местните се бяха изнесли, експлозии довършили разхвърляните руини на Стар Пулупау и премахнали всички следи и спомени за някогашния тропически рай. Пък и новите обитатели не искаха разни неприятни останки да им развалят гледката.
Бин разбираше, че много остава скрито от окото, непосредствено отвъд рифа. Беше видял подводните съоръжения от малката подводница, която го бе докарала тук преди три дни. Вълнови генератори за производство на електричество, сифони, които изсмукваха тинята по дъното и я пускаха по теченията да храни планктона, като по този начин се обогатяваха рибните полета и в същото време се печелеха въглеродни кредити. Долепил лице до малкия кръгъл илюминатор на подводницата, Бин беше зяпал огромните глобуси, оформени като футболни топки за великани, които се полюшваха на котвените си вериги — кошари, в които ята риба тон прекарваха целия си живот, угоявани за пазара. Истинска индустриална и икономическа инфраструктура… цялата под повърхността, скрита от очите, за да не смущава богатите обитатели, които живееха горе, в света на въздуха и светлината.
Проблясък на бял плат и сребрист метал… Бин трепна, понеже току-що оперираното му дясно око реагира прекалено бурно на рязкото отражение от двайсетметровия платноход, който се появи зад отсрещния край на По-нови Нюпорт. Платната от ослепително бяла неокоприна се издуваха, по палубата щъкаха хора и теглеха въжета. Далечен, но ясен вик долетя до него над неподвижната повърхност на лагуната.
— Две-шест, дърпай!
Гласове отговориха в хор и добре обученият екипаж бързо издигна главното платно. Макар че екипажът явно работеше здравата, едва ли някой би нарекъл това „труд“. Не и когато най-бедният гражданин на тази независима държава можеше да купи десетки хиляди такива като Пен Сян Бин, ако не и повече. Бин откри, че гледката го интригува по безброй причини.
„Винаги съм си мислил, че богаташите само се излежават и оставят слугите и роботите да им вършат цялата работа. Вярно, чувал съм за богати атлети и любители на силните изживявания. Но нямах представа, че толкова много ще предпочетат да се потят и напрягат… за забавление. Или че може да е толкова…“
Поклати глава. Не намираше подходящите думи. После се случи нещо, което все още го смущаваше. В долния ъгъл на дясното му око като по магия се появи тъмно петно, което се превърна в китаец, под когото имаше редица по-дребни фигури. И китаецът му даде едновременно и определението, и перфектно произношение.
Обсебващо.
Да. Думата, изглежда, подхождаше на онова, което се въртеше в главата му. Или по-скоро на онова, което бе преценил ИИ в окото му, след като беше проследил погледа му и бе прочел подсъзнателните сигнали в гърлото му, субвокалните думи, които беше оформил, без да ги изрича на глас.
Щеше да му е нужно време, за да свикне с това.
— Пен Сян Бин — каза глас зад него. — Вие си отпочинахте и камъкът-свят е зареден. Време е.
Беше същият глас като на машината пингвин, неговия постоянен спътник по време на шеметното пътуване, започнало преди по-малко от сто часа — първо бягство с плуване от жена му, детето и малкото им жилище насред водата, прехвърляне на борда на миниатюрната подводница, двудневно пътуване на борда на бърз крайбрежен пощенски кораб, летене с хидроплан до мястото на последната среща с друга подводница… и през цялото време съпровождан от черния, подобен на птица робот. Неговият водач, охранител или надзирател, който му говореше успокояващо за предстоящите му задължения като пазител на камъка-свят.
Едва в края на пътуването, след като стигна в По-нови Нюпорт на Пулупау, Бин се срещна с истинския собственик на гласа.
— Да, доктор Нгуен — отвърна той и кимна на слабия мъж с анамски черти и дълга черна коса, сплетена на елегантни плитки. — Идвам, сър.