Погледна учения Ян Шенсю и той продължи:
— Някои мислят, че Харапа е спряна в растежа си държава — ограничена и параноична. Други се възхищават на изчистената и строго организирана градска планировка. Не знаем какво се е случило с цивилизацията от Инд. Казват, че селищата били изоставени около хиляда и седемстотната година преди нашата ера. Вероятно някакво голямо наводнение е поразило двата й основни града, Харапа и Мохенджо Даро. Възможно е по същото време на няколко хиляди ли на запад вулканът на остров Тера да е…
Д-р Нгуен поклати глава и елегантните му плитки се разлюляха.
— Но в това няма никакъв смисъл! Защо това нещо говори с нас на архаичен китайски, съществувал повече от хилядолетие по-късно? Харапа по онова време е била погребана под пясъците!
— Желаете ли да попитам, сър? — предложи Бин и пристъпи напред.
Дребният мъж махна с ръка.
— Не. Следвам установен набор от въпроси, подредени по важност от колеги и сътрудници от цял свят. Първо ще се заемем с тях, после ще попълваме празнините. Сян Бин, ако обичате, продължете със следващите символи.
Бин отново се почувства поласкан от безупречната любезност на д-р Нгуен. Джентълменът беше добре възпитан, дума да няма. Знаеше как да се държи с по-нисшите. „Може би ще остана да работя за него.“ Подобна участ не изглеждаше много тежка, стига Мей Лин и бебето да бяха с него.
Искаше да се докаже пред този човек. Наведе се над камъка и внимателно скицира още четири от сложните идеограми в стар стил, осигурени от Ян Шенсю. Консорциумът на д-р Нгуен очакваше с нетърпение техният камък-свят да научи съвременен китайски. Нямаше време. Особено след като планетата вече беше обхваната от истерия около загадъчните образи и звуци, излъчвани от така наречения Хавански артефакт — друг извънземен камък пратеник, открит неотдавна от американски астронавт във висока орбита. Този камък пред Бин даваше възможност да проверят — тайно — нещата, разказвани от другия във Вашингтон.
Засега знаеха едно нещо. Куриерът като че ли не одобряваше Хаванския артефакт. Когато му показаха картини на прочутия предмет. Куриерът реагира с крошета и разсичащи движения, които бяха толкова ясни и недвусмислени, че сигурно бяха универсални в целия космос. В допълнение към предишното предупреждение за опасност съществото в камъка-свят на Бин добави и друга дума, която бе лесна за превеждане.
Лъжци!
Трябва да броя колко пъти съм благословена.
на борда на „Духът на Хула Виста“, щях да съм мъртва в която и да било предишна епоха. Нямаше да ме има или щях да получа някоя посмъртна награда (за което има малка агностична вероятност).
Но това е моята ера и ми бяха предложени възможности, които биха приличали на чудо за прадедите ми. Като се започне с шанса да продължа да практикувам занаята си, докато това измъчено изпечено тяло лежи във вана животоподдържащо желе. Нима това не си заслужава една (доста осезаема) продължителна агония? Да пътувам из света като призрачен е-портер, да бъбря с известни личности, да проследявам слухове, да събирам умни тълпи (!), непрекъснато да съм заета.
Някои от вас питаха за реконструкция на органите. Присаждането на кожа е кокалът на раздора между мен и докторите — процедурите са ужасно болезнени. Но пък биоструйните принтери могат да впръскат собствените ми стволови клетки в макетите и да изградят всички прости, влакнести и съдови тъкани като черен дроб, далак и ляв бял дроб — също както фермерът отглежда онези бифтеци и бургери, с които обядвате.
Говори се дори за присаждане на ръце и крака, стига да се намери донор с моя рядък тип антигени. Усещам обаче съмнение в тези изпълнени с надежда думи заради големите поражения върху нервната ми система. Сигурно е, че никога вече няма да имам истински очи и уши. Цяло чудо е, че черепът ми успя да защити онова, което е вътре в него.
Така че какъв е смисълът? Дали да стана отново подвижна с помощта на механични крака, контролирани с мисъл? С някое от онези съскащи и дрънчащи неща?
Някои от вас питат — ами ъплоуд? Така де, и без това съществувам предимно в киберпространството. Защо просто не изоставя съсипаното си тяло и да измина останалия път — да пренеса цялото си съзнание в Мрежата? Да стана едно с онлайн аватарите си! Тази идея винаги е била 99 процента фантастика и 1 процент наука… докато Маргарита Десилва и последователите й не започнаха да твърдят, че всеки ще може да направи като нейния плъх Порфирио и да вирее на воля във виртуални светове, много по-огромни от всичко „реално“.