А сега се появиха и извънземните от Артефакта, които като че ли доказват, че тя е права. Ако изберем да се включим в междузвездната федерация, ще ни покажат ли те как да се прехвърляме в кристални светове, както са направили със самите себе си?
Има ли някакъв начин да се каже дали подобно нещо си заслужава?
Разбира се, за човек като мен има и други възможности. Някои от вас казват, че всички проблеми ще бъдат решени, когато му дойде времето. Е, може би след сто години ще бъдат в състояние да ме оправят? Да ремонтират горкото ми тяло и то отново да стане младо и жизнено? И дали този шанс си заслужава рискованото пътуване във времето?
На повечето места е незаконно да замразиш жив човек. Крионните компании трябва да чакат и да се втурнат да те замразяват веднага щом докторите те обявят за законно мъртъв. Аз обаче получих предложения от богати почитатели (не, няма да ви кажа имената им), които предлагат да платят преместването ми в Сан Себастиан, Пулупау, Фридмания или Свободната земя на Ранд, чиито закони не си играят с подобни дребни детайли. Така де, нали сега съм героиня и историческа фигура! Нима в някакво изпълнено с чудеса бъдеще няма да поискат да размразят замразения ми труп?
Ето каква реклама ми изпрати един истински вярващ: „Дългосрочните планове на криониката ни позволяват да гледаме на предстоящата мозъчна смърт не като на солипсистко заличаване на света, а като на дълъг сън преди много важна хирургическа операция.“
Хм, да поспя. А може би и да сънувам? Това може да се окаже сериозна пречка.
И още по-лошо — ами ако религиозните хора като родителите ми се окажат прави? Ако смъртта е освобождаване на духа? Врата, водеща към нещо отвъд? Дали криогенният сън няма просто да спре и да отхвърли онова, което може да се окаже награда за душата? И да я смени с ледена нордическа версия на ада?
Никой да не се хили насмешливо, преди да се озове в моето положение. Във ваните с желе няма много чисти атеисти.
35.
Да доловиш зова на съдбата
Демонстрантите протестираха за нещо — Мей Лин можеше да го разбере и без да влиза в Мрежата. Но от какво се оплакваха? Кой проблем ги вълнуваше — от световния набор несгоди, по-многобройни и от звездите?
Без плакати и лозунги, облечена в най-различни причудливи стилове, тълпата, състояща се предимно от младежи, се движеше към „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“. Всички се преструваха, че си гледат своята работа, бъбреха с другарите си, пазаруваха или просто се шляеха сред хаотичната на пръв поглед тълпа от гости и туристи. Разбира се, навсякъде имаше камери, кацнали на всяка улична лампа и знак и пиксел-нарисувани на всеки перваз. Не ставаше обаче нищо, което да привлече нежеланото внимание на държавните служби за сигурност или на местните блюстители на реда.
Имаше обаче съвпадения, които бяха твърде чести, за да бъдат подминати. Например всички носеха пикселизирани дрехи, които блестяха и пулсираха в непрестанно променящи се шарки. Някакво момиче беше нагласило туниката си да изобразява мотив от клатещи се борове. В абстрактната украса на едно момче можеха да се различат океански вълни. Пред очите на Мей Лин двамата леко се докоснаха и изображенията им сякаш се сляха и се комбинираха на гърбовете им — и се превърнаха в нещо недостъпно за никой ИИ, но което окото й разпозна веднага като три символа.
ТЪРСИ ГРАДСКО СПОКОЙСТВИЕ.
Младежите се разделиха и моментното сливане на гора и море изчезна. Може би никога преди това изразително и кратко хореографско рандеву не се бяха срещали. И може би никога нямаше да се видят отново. Не след дълго обаче друга на пръв поглед случайна среща в тълпата създаде мимолетно послание, уловено от вградената органична система за разпознаване на Мей Лин, която си оставаше по-изтънчена от всяка кибернетика, наследена от времето, когато далечните й прадеди са бродели из африканските савани и са дебнели плячка. Или са се оглеждали за опасност.
ПРЕДПОЧИТАМЕ ОТГОВОРНО УПРАВЛЕНИЕ.
Нямаше никакво съмнение. Именно това казваха срещналите се за миг символи.
Минувачи и купувачи започваха да се обръщат, да побутват съседите си и да кимат към виртлозунгите по улицата. Зяпачите се обърнаха навреме да уловят следващото кратко послание, когато някакъв дебел мъж се изравни с плещеста жена с коса на оранжеви ивици. Съчетани, пикселдрехите им обявиха: