Мей Лин не се интересуваше от тези светове — не знаеше адресите им и нямаше никакво желание да се потапя в нечий любим мираж. Вместо това се опита просто да се изкачи през най-основните нива, едно по едно — първо през пластовете на Обществена безопасност, където децата и недъгавите можеха да виждат света с удобни и прости надписи, с означения за избягване на рискови ситуации и удобни указатели, сочещи към най-близките източници на помощ в реално време.
Последваха полезните нива, на които всички сгради и магазини бяха маркирани с основна информация за местоположението, предлаганите стоки и кодове на стабилност. Човек можеше да получи подробна информация за всичко, което го интересува. На нива 12–16 всички наоколо имаха етикети с имена или табелки, посочващи професиите им. Останалата реалност си оставаше почти гола.
На трийсето ниво изведнъж стана трудно за виждане, сякаш въздухът се беше изпълнил с жълти, розови и зелени бележки, които се рееха около всеки магазин и на всеки ъгъл, изписани с какво ли не — от съобщения за срещи през отправени към трафика ругатни до ехидни коментари за кухнята на някой ресторант. А също и с молитви.
Мей Лин експериментира, като вдигна ръка и започна да рисува с пръст във въздуха. Очилата проследиха движението и се появи чисто нова бележка с името на съпруга й. Пен Сян Бин. Добави символи, образуващи пожелание за късмет. Когато свали ръката си, мъничката виртуална бележка отлетя и сякаш се стопи в бурята от други подобни. Именно това правеше трийсето ниво почти безполезно за нещо друго освен за молитви. Или ругатни. Всички посетители можеха да видят всичко, оставено някога тук… Което означаваше, че никой не може да види нищо.
„Наистина ли има хора, които живеят непрекъснато така? Бродят по света, потопени във въображаеми неща?“ Сега виждаше, че тези очила могат да се окажат и полезни. Но пък можеше да ги свали всеки момент. Ами онези, които носят контакт-ИИ лещи или дори си бяха сложили от новите очни импланти? Самата мисъл за подобен живот я накара да потръпне.
На четирийсето ниво много стени изчезнаха. Повечето сгради сякаш станаха прозрачни или най-малкото показваха анимирани етажи, образувани от публичните регистри. Те варираха от подробни вътрешни изгледи като на близкия универсален магазин, където всяка витрина и манекен се стремяха да привлекат вниманието ти, до етажите и офисите, които бяха блокирани от прегради и се криеха в различни оттенъци на сивото. Някои дори имаха светещи ключалки. Човек можеше да надникне вътре, стига да разполага с необходимия ключ.
Нива 50–100 бяха за реклама и в един момент Мей Лин се сви уплашено, защото всички обичайни заглушители изчезнаха. Съобщенията и поканите сякаш зареваха към нея от всеки магазин и сергия. Гръмовни звуци разтресоха рамките на очилата й и те почти отлетяха от носа й, така че Мей Лин трябваше да се съсредоточи здравата, за да си пробие с мигане път през рекламите. За щастие повечето рекламни нива подбираха потенциалните си клиенти и дори се държаха любезно. Например деветдесето ниво й предлагаше дискретни лични отстъпки за бебешка храна и евтини обувки, както и специален масажиращ грим в магазина ей там. Цената изглеждаше толкова разумна, че почти можеше да си я позволи! Собственикът дори беше готов да намери за пет минути бавачка, която да наглежда бебето.
Но не. Не биваше да свиква с внезапния комфорт от чека от Сян Бин, който бе така нов и необичаен. Може би някой друг път.
Както и да е, Мей Лин осъзна, че следва тайфата млади демонстранти, като в същото време внимава биберонът на Сяо Ен да не падне на мръсния тротоар. Някакъв шофьор на велотакси извика и Мей Лин отскочи с разтуптяно сърце. Тревогата й се засили, когато си даде сметка, че се е озовала в непозната част на града.
„Невъзможно е да се изгубиш с очила“ — напомни си тя. Десето ниво винаги можеше да й предложи стрелка, сочеща най-краткия път до всяка точка на света, до която искаш да отидеш.
„Тоест, ако знаех къде се намира той сега.
И ако не е станал жертва на тайните интриги на могъщи хора.“
Продължи да се изкачва през резените свят и забеляза, че броячът прескача недостъпните за нея виртуални нива. За да ги види, човек трябваше да е член на една или друга група по интереси.
„Май двеста и петдесето ниво беше за уличните приказки.“