По време на супата той бъбреше с някаква социална психоложка от Дарамсала, но през цялото време не спираше да се чуди. „Може би лоялността на прислужниците е внушена чрез хипноза. Незаконно на повечето места. Но пък Швейцария и Лихтенщайн никога не са влизали в Европейския съюз. Или пък може да им се плаща с фючърсни опции, които се осребряват след десетилетия и само ако са спазени определени критерии.“
В един от методите имаше малко повече класа. Намери някое затънтено село, тънещо в мизерия, болести и безнадеждност. Налей достатъчно пари, за да го промениш — училища, болница, работни места и стипендии за по-интелигентните младежи. Създай си местен благодарствен култ. В крайна сметка получаваш надежден източник на лоялни и привързани към теб слуги. Както и добра реклама.
„Може пък да го правят по старомодния начин. С изнудване. Предадеш ли ни, ще кажем на ченгетата какво си направил.“ Хамиш хвърли поглед към личния си сервитьор и реши, че мъжът изглежда доста як под копринената униформа и безупречното внимание. Изпи виното си и докато онзи му наливаше отново, забеляза на ръката му нещо като едва забележими следи от стара татуировка, загатваща вероятно за тежко минало.
„С очила можех да направя пълен анализ. Но пък е по-забавно да събираш парчетата едно по едно, по стария начин.“
В действителност Хамиш си прекарваше чудесно и си водеше наум бележки, които по-късно да бъдат проучени и разширени от екипа му. Читателите и зрителите обичаха това! Разбира се, богатият му злодей трябваше да е от някой друг богаташки кръг. Може би техномилиардер надерит, богат побъркан учен или член на някой либерален заговор… със сигурност не и благородник! Особено като се има предвид, че този елит на елитите бе на път да се съюзи с Тенскватава.
Междувременно социоложката от лявата му страна дрънкаше нещо за доклада, който смяташе да представи утре — „За неоконфуцианската прагматична етика и Новата пирамида“. Хамиш се чувстваше толкова добре, че се сдържа да я попита откъде е откраднала втората част от заглавието.
— Разбирате ли, господин Брукман, със залеза на Просвещението залязва и социалната му структура с форма на диамант, доминирана от голяма и жизнена средна класа. Моделът насърчавал жизнеността и находчивостта, но също така и вятърничавост. Кичът и непостоянството, залели вашата Америка, която завинаги ще си остане в пубертета.
Хамиш отвърна с вежлива усмивка, която тя погрешно интерпретира като задълбочен интерес и размърда деликатно боядисаните си пръсти.
— Подобно обществено устройство е нестабилно. Прекалено е зависимо от високото ниво на образованието, добрите обноски, увереността и споделеното чувство за целенасоченост. Буржоата лесно могат да бъдат подбудени да се дърлят по тривиални теми, също както в древна Атина и във Флоренция. Само ги накарай да реагират прекалено силно на една раздухана заплаха, без да обръщат внимание на другите.
Социоложката явно полагаше усилия да задържи вниманието му, усмихваше се и накланяше леко глава, за да възстанови контакта всеки път, когато Хамиш вдигаше очи от чинията — вече рибно ястие, задушена жълтоперка, изключително скъпа, с лек намек за истински шафран. Той любезно я дари с продължителен поглед и си помисли, че изглежда доста по-привлекателна, отколкото бе първото му впечатление. Отпи отново от виното си и остави сервитьора да напълни чашата му, докато тя продължаваше:
— Както казва Платон, стабилното управление изисква широка основа, която се стеснява до малка, но изключително квалифицирана класа, родена и възпитана за управление. Това е моделът, възприет от деветдесет и девет процента от постземеделските цивилизации. Дори по времето на така наречения съветски комунизъм властта бързо се е съсредоточила у няколкостотин фамилии от кастата на номенклатурчиците — класическо феодално общество, въпреки цялата им външна егалитаристка риторика.
„Наистина ли си въобразява, че това не ми е известно?“ — запита се Хамиш. Докато кимаше лениво и не сваляше поглед от нея, той надаваше ухо към другите разговори. Зад него някакъв бразилски торен магнат предъвкваше догадки за извънземния Артефакт, които бяха станали досадни още преди часове. Междувременно от другата страна на масата някакъв умник от мозъчния тръст на Тенскватава обсъждаше вероятностно претеглената отговорност — идеята, че учените и изобретателите трябва да купуват застраховки или облигации, с които да покриват възможните неуспехи, което ще ги накара да спрат и да се замислят, преди да се втурнат да провеждат рисковани експерименти. Версия на Предохранителния принцип, изискваща товарът на доказателството да легне на раменете на онези, които предизвикват промяната. Интересна алтернатива на предложението за „научни журита“, която позволяваше създаващите риска да носят товара на регулирането на прогреса вместо да го контролират чрез бюрокрация.