— Но скоростта все още е твърде висока — обади се Пол. — Тази игла трябва да направи много бодове, множество завъртания покрай други планети наред с Юпитер и Слънцето.
Преценката му се потвърди, когато кипналата слънчева сфера се стрелна покрай тях — очите на Бин се насълзиха от ярката светлина, — а после платното пак се прибра в контейнера си… и не след дълго покрай капсулата профуча по-малко кълбо — толкова близо, че Бин имаше чувството, че минава през горните слоеве на неспокойните жълти облаци, когато около образа за момент се появи сияен ореол.
— Използвали са като спирачка атмосферата на Венера. По дяволите! Трябвало е да изчислят орбитите с точност до милиардни, за да планират подобни маневри от такова огромно разстояние и с такава разлика във времето.
Последва още едно рязко приближаване и завиване покрай Юпитер…
— Да, макар че капсулата би могла да извърши малки промени в реално време между срещите, с помощта на платното — отвърна Ана. — Но въпреки това не биха го постигнали с такава точност, ако са нямали предвид конкретна цел. — Тя също замърда бързо пръсти. — Би трябвало да са знаели за Земята. От инструменти като нашия телескоп „Търсач на живот“… само че много по-съвършени. Знаели са, че планетата ни има кислородна атмосфера, живот, прекалено много метан, може би хлорофил. Но въпреки това…
Бин поклати глава, без да откъсва поглед от картината. Нямаше начин древните хора да са разбрали нещо от това, дори Куриерът да им е показал същите образи и да им е обяснил за тези светове, кръстени на боговете им — или обратното. Започна да му се вие свят и му призля, докато шеметният танц на планетите продължи през още няколко разминавания, все по-смайващи зашеметяващи пируети, докато най-сетне усещането за лудешка скорост започна да отслабва. Темпото стана по-спокойно, макар и все така настоятелно. После, бавно и грациозно, се появи нова точка. Бин се сети коя планета е това по зеленикавосиньото й сияние.
— Капсулата явно е била настроена за фино приближаване до Земята чрез постепенни маневри чрез слънчевата светлина, докато не се озове на висока безопасна орбита, вероятно в точката на Лагранж — коментира Пол. — След това е останала известно време, може би векове, за да прецени ситуацията. Може би е използвала платното като параболично огледало за събиране на светлина и правене на преки наблюдения от разстояние. И накрая да чака.
— Да чака… какво? — със съмнение попита Ана. — Докато планетата не роди космически пътешественици? Но подобно времево съвпадение е невероятно! Да изстрелят това нещо и да изчислят полета му така, че да пристигне само няколко хиляди години преди да излезем в космоса? Откъде биха могли да знаят?
Бин се възхищаваше как тези умели хора схващат толкова много неща, при това толкова бързо, пък било то и с всичките им хитроумни инструменти и помощници. Беше чест просто да се намира в подобна компания.
Пол не беше съгласен.
— Откъде можем да сме сигурни, че в подбраното време има нещо специално? Може тези камъни да са пристигали с постоянно темпо през последния милиард години и вече да са изпълнили цялата Слънчева система! Никога не сме проучвали Астероидния пояс в търсене на толкова малки обекти. Онзи астронавт съвсем случайно е уловил един, който се е озовал достатъчно близко…
— И въпреки това съвпадението е ужасяващо — настоя Ана. — Трябва да има…
— Моля ви — намеси се професор Ян Шенсю и вдигна за момент очи от работната си станция. — Нещо се случва.
Сиянието на Земята се превърна първо в точка, после в кълбо, изпъстрено с облаци и проблясващи морета. Само че сега картината се завъртя и се насочи към космическия снаряд. Малката кутийка в предния й край отново се отвори и освободи платното.
Само че този път нещо не беше наред. Докато платното излизаше от кутията си, насред ярките отблясъци няколко от въжетата му внезапно се скъсаха! Единият ъгъл на огромния сияен правоъгълник се прегъна навътре. Други въжета се преплетоха. Бин примигна и стомахът му се сви, когато платното изведнъж се смачка.