Потисна импулса, за да не изцапа шлема си, и едва когато един от делфините се обърна объркано и го сканира със сонарен знак, подобен на въпросителна, най-сетне се опомни, пропъди всички колебания, зарита и изскочи на повърхността, като вдигна пръски към една ниска метална стълба.
Огледа се предпазливо. Не се виждаха никакви хора. Покрай стените имаше шкафове и контейнери, а също закачалки за инструменти и водолазно оборудване, повечето празни.
Още делфини подадоха глави от водата, оглеждаха се и издаваха нискочестотни цъкания, които имплантът в челюстта му превърна в звукови импулси. Опитът му помогна да ги интерпретира като тъга. Разочарование.
Но защо?
Големият мъжкар с мрежата (Хакер го бе нарекъл Майкъл) търпеливо се въртеше, докато два други я развиваха от тялото му. Хакер видя и други неща: обръчи, халки, топки и други такива. Знаеше за какво са били използвани. Но вече имаше ясна — и друга, цел.
Заплува до стълбите, докосна грубата им повърхност с облечената си в ръкавица ръка… и тя внезапно сграбчи първото стъпало с настоятелност, която го изненада. Вкопчи се, не искаше да се пуска, сякаш от страх, че алуминият може да се окаже илюзия. По тялото му преминаха тръпки и дъхът се изтръгна от гърлото му едва ли не като стон. Цели две минути остана в това състояние. Поради замъгленото стъкло на шлема — или заради сълзите в очите — му беше трудно да вижда.
Дори част от него да не искаше да се върне в цивилизацията, очевидно имаше други части, които жадуваха да го направят! Да се озоват отново в света на мъже, жени, твърда земя, меки легла и прекрасни изкуствено създадени неща.
Най-сетне успя да посегне и с другата си ръка, издърпа се нагоре, на следващото стъпало, и седна за първи път от… от страшно много време. Беше странно да не му се налага да плува.
С мокър плясък плитките — хрилете около шлема му — паднаха, тъй като водата вече не ги поддържаше. Разбира се, това означаваше, че вече не му доставят кислород. Въздухът в шлема бързо започна да става негоден за дишане.
Хакер предпазливо откопча стъклото на шлема, отвори го едва-едва, подуши… и го отвори още повече. Долавяше се лека миризма на застояло и плесен, наред с металически привкус, но беше попадал и на много по-лоши неща. Сега поне можеше да се огледа добре.
Нямаше хора. Това бе най-очевидното. Не се виждаха никакви човешки същества. Като се има предвид колко евтино бе разполагането на сензорна мрежа, някой вече би трябвало да е получил сигнал за пристигането на неочакван гост и да е дошъл да провери какво става.
„Освен ако не са ме помислили за делфин.“
Чак след това си даде сметка за отсъствието на шум, създаден от хора — не се чуваше говор, нямаше механични ритми. Но пък си напомни, че и не би могъл да ги чуе. Изведнъж изпита остро липсата на нормален звук. Под водата имплантът в челюстта му изглеждаше напълно подходящ и полезен — всъщност именно той беше ключът към разбирането на речта на делфините. А ето че сега все се прозяваше и тръскаше глава, сякаш по този начин можеше да се освободи от глухотата на тъпанчетата си, които бяха запушени преди много време, преди онова злощастно изстрелване.
„Това трябва да бъде оправено веднага, ако имат нужните средства. Още преди да вляза в банята.“
Изведнъж го нападнаха стотици болежки, натъртвания, изкълчвания и непоносими сърбежи, на които беше успявал някак си да не обръща внимание до този момент поради простата причина, че нямаше какво да направи за тях. Сега те гръмко заявяваха за себе си. Особено стягането в главата, сякаш с менгеме. Като драскаше отчаяно закопчалките, Хакер успя да разкопчае верния си шлем, който бе спасил живота му, и да го отдели от спасителния костюм. Захвърли го настрани като нещо омразно. Ръкавиците го последваха. И за няколко секунди Хакер се наслаждаваше на простия акт да докосва, търка, чеше и дори да милва собственото си брадясало лице.
„Добре, ставай. Размърдай се. Намери хората тук. Потърси помощ… и не забравяй да си любезен.“ Напомни си последното, за да е сигурен, че старите гадни прояви на разглезено мамино синче няма да излязат на преден план. Може би тази нова, зряла гледна точка бе само някаква временна промяна. Артефакт от времето, прекарано с Племето. Странно, но му изглеждаше някак отдавна закъсняла. Или най-малкото нещо ново, което си заслужава да се опита.