Хамиш се огледа. Не виждаше други от присъстващите да се държат подозрително, да сменят местата си, да опипват тапицерии или да се втурват да съобщават на охраната за непозволени съобщения. Разбира се, някои може да действаха внимателно. Но пък повечето от тези нервни интелектуалци не биха знаели как да го направят.
— Освен преките предимства — продължаваше човекът на подиума, — това ще се отрази добре и на връзките с обществото. Така обикновените хора ще имат чувството, че притежават потенциал да преминат в кастата на благородниците, и родителите ще окуражават децата си с надеждата, че могат да направят скок в положението си!
Хамиш стана, протегна се и се обърна да изкачи дванайсетте стъпала (благодарение на дългите си крака ги вземаше по две наведнъж) към неколцината мъже в ливреи на Г-У, които стояха до една маса със закуски. Взе си от въртящ се поднос шишче тянцинско свинско (несъмнено от истинско животно, а не от тъканна култура), взе си и чаша крушово вино.
— Разбира се — продължаваше докладчикът, — трябва на всяка цена да избягваме завръщането към принципа на примогенитурата, или унаследяването от първородните! Всяка наистина сериозна аристокрация ще подражава на някои благородни фамилии от пустинята — ще създава съвещателни структури на кланово ниво, което по ирония на съдбата е заемка от демокрацията…
Хамиш се ухили на служителите от охраната. Изглеждаха типични, като се започне от здравата физика и се стигне до големите им очила, за които заглушаването не важеше. Единият го погледна и кимна леко. Другият издаде тихи звуци, докато правеше виртуална справка с почукване на зъби и сумтене, без да мърда скръстените си на гърдите ръце.
По абсолютно нищо не личеше, че Хамиш представлява интерес за тях. Разбира се, можеше и да са добри актьори. Това обаче беше съмнително.
— Е, господин Брукман? — промърмори гласът в ухото му. — Ще е интересно. Обещавам.
Хамиш се поколеба. Накрая си взе още едно шишче и нехайно заслиза по пътеката. В действителност изборът му беше предрешен. Любопитството беше точно толкова втъкано в неговата ДНК, колкото и ликуващият песимизъм, изпъстрящ творбите му. „Бог не изкушава хората отвъд способността им да устоят — гласеше католическата доктрина, която би могъл да приведе в своя защита, ако това се окажеше изпитание. — Трябва да разбера какво става.“
— … Разбира се, аристократите от миналото са позволявали известно вливане на кръв от по-нископоставени. — Лазерното гребло на докладчика разбута илюстрациите, за да покаже изображения на мъже с ризници и жени с официално облекло. — Храбри пехотинци можели да се прочуят на бойното поле и да се изкатерят по социалната стълбица. Красиви жени се омъжвали за висшестоящи или заемали средно положение като метреси…
Хамиш седна на седалката от другата страна на пътеката, срещу старото си място. Докато дъвчеше, лявата му ръка се плъзна по тапицерията… и напипа някаква малка издутина в тъканта. Той я забута към края и тя се измъкна с лекота. На пипане приличаше на нагънато листче хартия.
— Чудесно — произнесе гласът до дясното му ухо. — А сега извадете лещата и си я сложете. Ако ви е трудно, направете го в тоалетната. Там няма охранителни камери.
Хамиш се намръщи. Под хартията напипваше очертанията на мек диск. „Мразя тези неща.“ Естествено, съвременните хлапета ги приемаха за даденост. Днес човек можеше да има идеално зрение, но въпреки това да пъха разни неща в очите си и да гледа света през изкуствени пластове. Разбира се, онези, които бяха планирали това нещо за Хамиш, би трябвало да са запознати с публично изразяваното му мнение относно тези играчки. Би трябвало да знаят също, че той използва контакт-ИИ от време на време. Когато се налага.
„Добре. Мога да го направя. И то без да ми се налага да се крия в кенефа, снизходителни глупаци такива.“
Като внимаваше да държи лявата си ръка скрита, Хамиш извади лещата от сгънатата хартийка. „Внимавай да не я изпуснеш. Дори швейцарците не поддържат подовете си достатъчно чисти за ииуер.“
Като се престори, че се е задавил с хапка свинско, Хамиш се наведе и прикри уста, за да се изкашля няколко пъти… и в същото време вдигна нагоре единия си клепач и нагласи малкия актипластичен диск в лявото си око. Направи го малко грубичко — беше изгубил тренинг. От месеци не беше използвал лещи. Примигна и окото му засмъдя, недоволно от неканения гост. Около минута, докато сълзите престанаха да текат, половината свят беше размазан. Междувременно докладчикът продължаваше да дудне.