Точката се трансформира в образа на рееща се човешка ръка в бяла ръкавица. Ръката се завъртя и с жест на фокусник посочи някаква пищна резба около книжен шкаф, изработен от тъмно дърво.
Дръпнете тази лоза към себе си, ако обичате. Би трябвало да се отвори.
После влезте много внимателно и ПОЧТИ затворете. Внимавайте да не се заключи.
Хамиш отчете, че ИИ-гласът му оставя начин да се измъкне. Така това не приличаше толкова на капан.
Ръката му се плъзна по виещите се лози, които се катереха по шкафа, и той се запита дали днес може да се изработи подобно изящно произведение на дърворезбата. Разбира се, зелотите на така наречения Век на аматьорите твърдяха, че всяко изкуство, занаят и умение от миналото днес могат да бъдат възпроизведени — при това не от машини, а от хора, на които това им е хоби.
Хамиш намираше това твърдение за болезнено, арогантно и дори отвращаващо.
Дръпна там, където му показваше реещата се ръка. Без никакво скърцане или съпротивление един лост се завъртя надолу на пантата си и с тихо изщракване целият шкаф се отвори няколко сантиметра. Въртеше се с лекота, макар че съдържаше тежки томове — свидетелство за скрити някъде модерни лагери. Хамиш се изправи пред тъмен проход.
Дясното му око не можеше да различи нищо в мрака. В лявото му обаче се виждаха слабо блещукащи очертания, които му казваха къде подът се среща със стените. Хамиш дръпна вратата след себе си… като почти я затвори, след което тихо се затътри напред; мислеше си за разказите на По.
Малко по-нататък има дървен панел, закрепен на стената на нивото на очите.
На два метра. Вече на един.
Поставете ръка там, където сочи моята.
Хамиш посегна и усети в пръстите си слаб нервен трепет. Макар че знаеше какво да очаква, го побиха тръпки, когато ръката му мина през призрачната бяла ръкавица без никакъв физически контакт. Формираните преди милиони години инстинкти трудно можеха да се преодолеят.
Хванете дръжката.
Сега бутнете леко панела наляво, докато не се появи отвор.
След кратка пауза последва предупреждение:
Можете да гледате, но без да издавате никакъв звук.
Хамиш избута настрани дървения панел, наведе глава и дори приклекна.
„На нивото на очите. Да бе! Може би за нормалните хора.“
От другата страна бе сумрачно, но дори дясното му око се адаптира бързо.
Видя друго украсено с ламперия помещение с каменен купол, също като на библиотеката. Десетки мраморни и бронзови фигури стояха в ниши по стените долу, а отгоре имаше втори етаж с колонада. Именно от това горно ниво той се взираше надолу покрай една скулптура — някаква индийска танцьорка или богиня със съблазнителна фигура, тесен кръст и само един чифт ръце.
Взирайки се покрай възбуждащия й пъп, Хамиш видя на първия етаж двайсетина души, събрани около една-единствена настолна лампа в средата. Сенките им се разделяха радиално като венчелистчета на някакво тъмно цвете, пресичаха пода и се катереха по стените, рисувайки изкривени и издължени човешки силуети между статуите. Разговорът бе твърде тих, за да може да го чува ясно, макар че бързо разпозна ястребовите черти на Тенскватава, домакина Рупърт Глаукъс-Уортингтън, както и неколцина други височайши особи. Лицата им бяха бледи и едва различими, но очите им проблясваха на меката и едновременно с това рязка светлина.
„Аз пък си мислех, че са се събрали да уговорят подробностите около съюза — каза си Хамиш. — Да обсъдят важни въпроси за разпределянето на властта и какви политики да се следват. А вместо това тук се провежда нещо като церемония.
Да не би да съм свидетел на таен ритуал за посвещение на илюминатите?“
Обзе го възбуда. „Мислех, че подобни неща са само слухове или романтични преувеличения, скалъпени от колегите ми научни фантасти. Означава ли това, че олигархията наистина си има някакво вътрешно, изпълняващо определени ритуали ядро? В което сега са поканили и Пророка?