Насочи вниманието си към Глаукъс-Уортингтън. И към нещастната му физиономия.
Но Рупърт не каза ли нещо преди малко? Че това светлинно представление е започнало едва снощи? Може би черепът никога не е бил буден — с отделни редки изключения — допреди няколко часа.
Само че… защо точно сега?
Хамиш нямаше проблем да стигне до най-вероятното предположение.
„Ох, Господи!“
Това е Тор Повлов Цепелинката, предавам от новия си район, Уеб-Осемнайсет, ниво Z12. Най-хипарливото, хапливо… или скокливо място в Мрежата. И да, идвам пред вас като абсолютно чист виртуален образ, с блестяща, свещено-куха аура. Ура! Какво? Да не очаквахте някаква реална картина с Героинята от Вашингтон? Да не искате да видите сегашния ми реален образ?
Баба би казала — уж образ! Онази подобна на труп обвивка е само контейнер. Сега живея тук, в Горния свят. Потупайте аватара ми по гърба. Усещам го. Ако позволя на някой от загорелите фенове да ме замъкне в задната стаичка (със задни мисли), контейнерът ще го покаже. Хормоналната система на старата Тор си е наред!
(Да бе… сякаш ТОВА има шанс да се случи! Както и да е, продължавайте да оферирате.)
Така че да, от „мен“ е останало предостатъчно. И ви обещавам едно — никога няма да позволя да карам на автопилот тук.
Ето какво ще ви кажа. Помогнете ми да си вдигна рейтинга и „Медиякорп“ може да извади един по-плътен холватар. Дори някой от онези, андроид-мобилните. Така ще мога да отразявам истории от нивото на реалността. А дотогава има куп неща, които да ме занимават тук, във Висините, където граждани/аматьори и герои като вас могат да издирват неправди, да пронизват лъжите с копията на прозрачността и светлината! Както го направихме заедно в „Духът на Хула Виста“.
Е, да започваме тогава.
Какво? Много от вас искат първо да научат за мен ли? Какво е да живееш по такъв начин?
Всяка година стотици катастрофално наранени хора се превръщат в затворени в желе бегълци като мен и живеят живота си чрез дистанционни сензори, а не с органични очи и плът. Макар че Мрежата е наш дом, ние не сме „качени“ кибернетични същества. Камерите и сензорите продължават да захранват старомодните нервни пътища на съвсем реалния ни пихтиест мозък.
За някои това е мъчителен и ограничен живот, на който могат да завиждат само глупците. Въпреки това обаче има и десетки хиляди нормални, напълно здрави хора, които влизат във ваните и рискуват да атрофират телата си в опит да следват нас, „пионерите“, по пътя на живия холватар.
Надявам се, че сред вас няма такива глупаци. Само един на сто успява да извърши прехода така добре, както го направих аз — да се впусне в информационните магистрали, преминавайки от предчувствие към сравняване и потвърждаване. Връзките, които преди изискваха здраво мигане или тракане със зъби, сега се достигат само с воля… или прищявка… и бързо се превръщат в чист рефлекс…
Добре, успях да го покажа като нещо привлекателно, нали? Все пак ще ви кажа да не идвате тук. Защото боли! А има и странни сърбежи, когато данните сякаш докосват кожата ми и гъделичкат гръбнака ми. Нещо, което докторите не могат да обяснят. Има го и онова гадно усещане, че някой ме вика. Не с прякора, който използвам в новинарските си репортажи. Не и с името, с което ме наричаше майка ми, а с някакво тайно име, също като в историите за магически заклинания и тъй нататък.
Добре, със сигурност има момент на желание за бягство/самосъжаление… така че нека да прогоним това с балсама на работата! Време е за умна тълпа! Хайде да се понесем към нещо в новините като рояк левкоцити!
Какво? Искате темата да бъде Артефактът от космоса? Всички ли? Та нали всички на планетата са луди по…
Не, прави сте. Повечето репортажи са скучни. Няма въображение. Споделям предчувствието на групата. Можем да се справим по-добре.
41.
По стария начин
Пен Сян Бин се мъчеше да следва разговора, отчасти защото беше очарован. Но и защото отчаяно му се искаше да го харесат.
„Ако се докажа пред тях, ако решат, че съм нещо повече от копче за включване и изключване на камъка-свят, това може да спаси живота ми. Може дори да видя отново Мей Лин и Сяо Ен.“