Тази цел не бе лесна за постигане. Останалите продължаваха да говорят така, сякаш той не съществуваше. Не че можеше да ги вини. В края на краищата кой беше той? Какво беше той освен поредния боклук, изхвърлен на брега, който по една случайност е намерил красив камък? Нима трябва да настоява да му обяснят всичко? Дуи ниту танкин… все едно да свириш на флейта на крава.
С това изключение, че се нуждаеха от услугите му като посланик-посредник между тях и съществото в камъка, а той като че ли изпълняваше тази задача достатъчно добре. Поне според д-р Нгуен, който все така се държеше приятелски с него.
Техническите експерти Ана Аройо и Пол Менелауа явно се отнасяха със съмнение към него — необразования жител на Хуанпу със загрубяла кожа и лоша дикция, който непрекъснато губеше ценното им време с глупавите си въпроси. Бин знаеше, че и двамата щяха да са по-щастливи, ако честта на прекия контакт с Куриера се поемеше от някой друг.
„Само че може ли тази роля изобщо да бъде прехвърляна? Ако умра, дали ще я поеме някой друг?“
Нямаше съмнение, че са обмисляли тази изкушаваща идея.
„Или имам някаква особеност, нещо отвъд факта, че съм първият човек от десетилетия, спрял поглед върху камъка-свят? Може би ако ме няма, ще им се наложи да търсят дълго друг, който да ме замести?“
Трябваше да подхранва тази мисъл. В някой момент именно тя можеше да го запази жив.
„Пък и така или иначе не е нужно да се доказвам като равен на тях — напомни си Бин. — Ролята ми е като онази на първия актьор в китайска опера, на когото не се налага да пее особено добре. Достатъчно е само да потанцува малко и да загрее публиката. Да е полезен, а не звезда.“
— Ясно е, че механизмът, с който разполагаме, е бил изстрелян в междузвездното пространство от различни същества и с различни мотиви от онези, които са изпратили Хаванския артефакт — отбеляза Ян Шенсю, ученият от Нови Пекин, и постави ръка върху камъка-свят, без да предизвика нещо повече от леки вълнички по облачната му повърхност. Това изпълни Бин с моментно задоволство. „Камъкът реагира много по-силно на моето докосване!“
С другата си ръка Ян посочи големия екран-афиш за сравнение. На него се виждаше сияещ триизмерен образ на извънземния предмет, изучаван в Мериленд, Америка, заобиколен от изследователи от цял свят — трескав труд, следен от милиарди и ръководен от астронавта Джералд Ливингстън, който беше открил и прибрал „яйцето вестител“ от орбита.
„За по-голямата част на света той е единственият, който съществува. Малцина подозират, че подобни неща са били откривани и преди, още преди векове и хилядолетия. И още по-малко знаят за друг активен камък, пазен в тайна тук, насред огромния Тихи океан.“
Бин замислено се загледа в триизмерното изображение на колегата си, умен и образован мъж, учен и космически пътешественик, може би най-прочутият човек в момента. Иначе казано, напълно различен от него, Пен Сян Бин, във всяко отношение. „С това изключение, че изглежда толкова уморен и разтревожен, колкото съм и аз.“
Гледаше Ливингстън и изпитваше някаква връзка с него, връзка с друг избран. С друг пазител на плашещ оракул от космоса. Та дори да се намираха на противоположните страни на някаква древна борба.
Пол Менелауа отвърна на Ян Шенсю, като изреди изключително подробен и дълъг списък на физически разлики — Хаванският артефакт например бе по-голям, по-дълъг и по-заоблен в единия край. И несъмнено по-малко повреден. Е, на него не му се беше налагало да търпи несгодите от огненото преминаване през земната атмосфера, нито да се блъска в планински ледник, да бъде ръчкан и бутан векове наред от любопитни, изпълнени със страхопочитание или ужасени диваци… да не говорим за хилядолетията, прекарани в яма с отпадъци, после годините в замърсените води под потънало имение. Бин откри, че реагира закрилнически към „своя“ камък-свят.
„Бих искал да видя как прочутият Хавански артефакт на Ливингстън минава през всичко това и запазва способност да разказва неясни и загадъчни истории.“
Разбира се, това беше основната обща черта между двата овоида.
— … Така че да, налице са очевидни физически разлики. Въпреки това от пръв поглед личи, че те използват едни и същи технологии. Голям, може би безкраен обем холографска памет. Повърхностна звукова пропускливост в по-широката част… но повечето комуникации са визуални, чрез картини и манипулиране на символи. Известна чувствителност към докосване на повърхността. И, разбира се, пълно отсъствие на движещи се части.