Времето изтичаше. Когато моментът настъпи — дори мъничко преди това, — грамадният индустриален комплекс и най-близката част от атмосферата на планетата сякаш пламнаха и се освободи огромно количество енергия, а гигантското оръдие стреля…
… и само за миг светът на съществата прилепи започна да се смалява, превърна се в ярка искра… и изчезна.
Сега симулираната камера се обърна и показа как кутията в предната част на снаряда се отваря и от нея се развиват някакви жици, които се разпънаха настрани като мрежа.
Ха. Очаквах фотонно платно. Може би издувано от лазерен лъч, изпратен от системата. Това е най-очевидният начин за ускоряване на евтин и ефективен междузвезден кораб. Само че няма никакво платно. И вижте — слънцето, от което се отдалечаваме, като че ли не помага с нищо. Няма никакви тласкащи светлинни лъчи.
Ако се съди по движението на звездите, вече са минали няколко години. Може би десетилетие, а досега няма…
А! Ето го!
Изведнъж звездата сякаш стана многократно по-ярка, макар и със странно променен цвят. Жиците, които досега бяха отпуснати, изведнъж се опънаха. И Джералд усети как скоростта се увеличава!
Добре. Не е лазер, а някакъв лъч от частици. Може би електрони. Или протони. Може би дори тежки йони, насочени така, че да минат точно през жиците и да предадат инерцията си чрез магнитна индукция. Виж ти. Доста по-сложно от светлинно платно, но може да са предпочели жиците и за да се възползват от магнитното поле на галактиката на големи разстояния. Това е един от начините за маневриране…
Всъщност дали не могат да се използват и частиците, които вече са те задминали, когато ги настигнеш…
Някой постави ръка на рамото на Джералд и той едва не подскочи в стола си.
Беше генерал Акана Хидеоши. Даде му знак да стане и да я последва.
— Но…
Изражението й бе непреклонно.
— Шоуто се записва. Ще можеш да го видиш по-късно. Има новини.
Джералд с неохота стана и осъзна, че има належаща нужда да се разтъпче. Внезапно се изпълни с желание да се движи. Въпреки това Артефактът говореше право на космическия пътешественик в него. Трудно му беше да се откъсне.
Двамата отидоха зад паравана в ъгъла на залата, където вече се намираха Емили Тан и Генадий Горосумов.
— Какво има? — попита той, докато се повдигаше на пръсти и се разтъпкваше.
Емили вдигна пръст.
— Първо, потвърдено е — микротрусовете от последния ден са от отдавна паднали на Земята сонди.
— Наистина ли? Вече е потвърдено? Но как биха могли…
Тя посочи екрана. На него се виждаше панорама с хора и роботи, които копаеха калния естуар на някаква река. Друг екран показваше хора, дълбаещи сред канари, паднали съвсем наскоро от отвесна стена утаечни скали. Емили ускори картините, докато четири примера не завършиха по един и същи начин — с ликуващи викове и откриването на нещо, което реагираше на човешко докосване, като изпускаше кратко сияние.
Измъкнати от тиня и отломки или освободени от каменните си затвори, в които бяха прекарали милиони години, находките не бяха гладки и непокътнати като Хаванския артефакт. Но сходството беше очевидно. При два от образците можеше да се види онзи характерен ефект, когато повърхността беше докосната от слънчеви лъчи за първи път… от много време. Сивкави, подобни на облаци вълни. Проблясъци на цветове. Намеци за фигури, които се мъчеха да се оформят.
— Явно детонациите не са били единствено с цел да се привлече вниманието. Някои от сондите са успели да се освободят от пластовете, в които са били уловени, и така откриването им е станало много по-лесно. Разбира се, чист късмет е, че са се намирали близо до повърхността или до ръба на скалата. Огромното мнозинство просто са пръснали парчета от самите себе си напразно, след като са прекарали милиони години в тиня и седименти. Никога няма да можем да намерим повечето останки, колкото и упорито да…
— Кажи му второто — нареди Акана.
— Да, вярно.
Емили тракна със зъб и картините на екраните се смениха. Този път показваха звезди. Джералд за момент си помисли, че отново гледа разказваната от Артефакта история, но се оказа, че греши. Разпозна Скорпион… Южния кръст… Везни… Съзвездия, които се виждаха от Земята. Или сравнително близо до Земята.
— Виждаш ли онова пулсиране? — Емили посочи една „звезда“, която не можеше да е звезда. Беше твърде зелена. И трептеше прекалено ритмично.