— Паралакс? — предположи той.
— Повечето като че ли са съсредоточени във вътрешния астероиден пояс — отвърна Генадий. — Дотук са засечени около двеста. Макар че някои са били забелязани на разстояние трета точка на Лагранж, а няколко — на повърхността на Луната.
— Исусе Христе! Стотици? Кога?
— Всичките през последния час. Броят продължава да расте.
— Но… Но как е възможно да разберат, че е време да започнат да викат, за да ни привлекат вниманието? Да, някои може да са достатъчно близко, за да доловят предаванията на разговора ни с Артефакта. Но чак там? Или дълбоко под земята?
Емили и Генадий се спогледаха. Явно всичко се случваше твърде бързо, почти на границата на човешките способности за обработване на информация.
— Тези неща оповестени ли са?
— Как бихме могли да задържим информацията? — Акана сви рамене. — Виж Хайхон Мин в онзи ъгъл, сложил си е качулка и се съветва с правителството си. Какво друго могат да обсъждат точно сега? Явно те вече знаят. Има данни, че още пет държави и три гилдии също са в течение. А аматьорските клубове душат като хрътки. Много от тях разполагат с уреди, способни да засекат феномените… и със сигурност ще го направят. Честно казано, не съм сигурна как пазенето на тайна би могло да е от полза за някого на този етап. Връзката с трусовете беше направена най-напред от умна тълпа. Не е ли по-добре да привлечем колкото се може повече умове, които мислят в една посока? Паралелно?
Подобна нагласа обикновено трудно можеше да се свърже с мисленето на бюрократ от правителството, особено пък ако е военен. Но пък от друга страна беше ясно, че Акана си дава сметка, че самото време е необикновено.
Джералд се замисли. Беше се превърнал в историческа фигура, като бе прибрал от космоса нещо, което изглеждаше абсолютно уникално и епохално. А сега се оказваше, че находката му е само една от хиляди, ако не и милиони… може би толкова често срещани, колкото и другите големи скъпоценни камъни… Е, това повдигаше един важен въпрос — защо хората не са се натъкнали на тези неща по-рано?
И изведнъж разбра. „Обзалагам се, че сме се натъквали. От време на време, през столетията. Може би някои са викали за внимание през други епохи. Просто сега е дошло времето и възможността, за която са били създадени. Времето, когато сме готови за контакт. Когато сме технологично способни да се «присъединим»… към каквото и да ни канят да се присъединяваме.“
Всичко това бе шантаво, но зашеметяващо смислено. Безброй евтини сонди, пратени от много места в продължение на дълги периоди, са много по-ефективни от малкото много скъпи уреди, способни да се движат самостоятелно, и много по-евтини, отколкото непрекъснато да излъчваш „учебен лъч“ с надеждата, че една звезда от сто милиона може случайно да е открила радиоастрономията през същата година.
Но въпреки това една загадка продължаваше да изпъква сред всички останали.
„Защо сондите са програмирани да бъдат така яростно конкурентни една на друга? Какво значение има коя от тях ще ни представи на галактическата цивилизация? Да не би да печелят някакъв вид награда?“
Погледна през рамо точно навреме и видя нещо, което го изпълни със странен трепет. Хаванският артефакт приключваше историята за изстрелването си и пътешествието през космоса и сега планетата Земя изпълваше големия екран. Целта бе близко.
Джералд потисна любопитството си за нещата, които беше пропуснал. Акана беше права. Можеше да гледа записа по всяко време, наред с анотациите на експерти от всяка област.
Само че сега, с Панамския провлак на заден план, на екрана се виждаше някакъв тънък, невъзможно дълъг предмет, приличащ на въже или змия с ноктеста лапа в края. Докато гледаха, челюстта зейна и разтвори пръсти, свързани с мрежа като ръкавица на бейзболен защитник. Джералд усети как дясната му ръка се сгъва и протяга, спомни си момента (наистина ли беше минал само месец?), когато той и малката му маймунка насочиха ласото към междузвездния скитник.
Скитникът, който беше изкарал много, много по-голям късмет от повечето и бе пристигнал на подходящото място и в подходящото време, когато наблизо се беше оказал астронавт… разполагащ с необходимите инструменти.
„Дали щях да съм толкова хладнокръвен и професионален, ако знаех какво ловя?“
Не можеше да откъсне поглед от щипката, която се затвори…