Сяо Ен изгука от удоволствие и краката на Мей Лин сякаш сами я поведоха напред… само че огромният площад от бетон и иридесцентни плочки изглеждаше толкова застрашително открит за погледите на всички… Никое място на Земята не се намираше под наблюдението на повече камери от това.
Само че отново я задърпаха за ръката.
Този път И Мин не си направи труда да говори. Жестовете му бяха недвусмислени. Ако искаха да пресекат, трябваше да го направят бързо. И веднага.
Тревогата й се засили, докато вървяха право към портала. Изведнъж новите й дрехи и ИИ-измамният грим й се сториха абсолютно неадекватни, особено след като наоколо имаше толкова малко хора!
— Къде са всички? — зачуди се тя на глас, най-вече за да чуе как някой изговаря думи. — Вярно, че е работен ден. Но не трябва ли да има повече туристи, деца, гости…
И наистина, на площада имаше само няколкостотин души и от това той изглеждаше зловещ.
— Всички са вътре — обясни И Мин. — Над две трети от всички нормалхора. Дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона очи подават сигнали към дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона мозъчни полукълба, затворени в два пъти по-малко черепи. — Дъхът му свърши и трябваше да млъкне, за да вдиша. — Гледат текосмически камъни, които разтърсват всичко. Всички се интересуват от вечния живот. Дори коблитата искат да знаят.
Мей Лин схвана само част от думите му, но обяснението беше достатъчно. Целият — или почти целият — свят гледаше като омагьосан онова, което ставаше в Америка. Разговора с извънземните от Артефакта. Случваше се събитие, спечелило жадния интерес на целия свят — и то може би дори беше чудесно. На Мей Лин обаче й се искаше онзи Артефакт никога да не бе откриван и Сян Бин да беше оставил собственото си откритие на дъното на тинестия естуар.
— Толкова много камъни от каменисто небе — напевно каза момчето. Като че ли всеки път се опитваше да експериментира с различни рими, ритми и мелодии. Това сигурно бе един от онези непоносимо силни импулси, които предизвикваха заболяването у толкова много млади хора. Само че сега момчето изглеждаше тъжно и като че ли съчувстваше на изгубените минерални пратеници повече, отколкото щеше да им съчувства, ако бяха от плът и кръв.
— Погребаните в морето не могат да виждат! Хиляди, затрупани в земята, се опитват да извикат! Още повече в космоса едва проблясват. Други, затворени в подземия и гробове, се надяват на спасение. Толкова са тъжни. Толкова отчаяни! Но сами са избрали съдбата си. И сега вече е късно.
И Мин изглеждаше искрено развълнуван от тази трагедия.
— Чакай малко! — Мей Лин рязко спря. — Да изясним нещо. Да не искаш да кажеш, че има много светещи и говорещи камъни?
Сърцето й се изпълни с надежда. Ако това бе истина, може би никой вече нямаше така отчаяно да се опитва да открие съпруга й.
— Да. Много-бройни и без-бройни… Светло-блестящи и ярко-искрящи… Камъни-кристали, красиви опали… — Задърпа я и заподскача радостно пред нея. — Но само двойката говори!
„Само два говорят? — зачуди се Мей Лин, докато бързаше след него. — Онзи във Вашингтон… и на Бин? В такъв случай могъщите хора ще продължават да го издирват. Или ще използват мен, за да го намерят. Или пък ще го заплашат или уговорят да се предаде.
Но… откъде И Мин знае всичко това?“
Изпищяха спирачки. Озъртане през рамо потвърди най-лошите й страхове. Няколко черни микробуса се бяха появили на площада и бяха спрели до пешеходните бариери. От тях се изсипваха мъже. Един от тях я посочи и всички бързо закрачиха право към нея.
Вече нямаше смисъл да се преструва, че е детегледачка, разхождаща две деца в парка, така че заедно с И Мин почти затича към входа. „Какво ще правим, когато стигнем там?“ — запита се тя.
Въпреки малобройните посетители опашката за билети беше твърде дълга. Дори да можеше да си позволи скъпата такса, мъжете щяха да я настигнат много преди да успее да плати. Разбира се, стига охраната на комплекса да не я спреше, ако преследвачите й се развикаха. В края на краищата те трябваше да са от някаква държавна агенция. Как иначе биха могли да се държат така посред бял ден? И то в Китай?