Или пък бяха отчаяни и готови да блъфират, да се престорят, че са държавни служители.
И Мин я поведе покрай будката за билети право към широкия виридиумен портал, точно под сянката на учения Ву Ченген, написал класическата национална приключенска история „Пътуване към Запада“. Макар да бяха минали пет столетия, по култура и въздействие творбата по нищо не отстъпваше на по-късните истории за говорещи патици, кучета и мишки.
Момчето внезапно спря, обърна се и се втурна към добре облечена двойка, която тъкмо излизаше от парка с момиченце, което носеше симпатичен, макар и малко ретро изглеждащ копринен костюм, копиран от класиката „Луната моряк“. Устата й беше изцапана — смучеше врата на жертва сладкиш от специалното увеселение „Вампири до втръсване“.
Очевидно уморено и разглезено в епоха, която предпочиташе момичетата пред момчетата, детето зяпна подозрително, със захарна „кръв“, стичаща се по брадичката му, как И Мин се тропоса пред семейството, като бъбреше дружелюбно. Думите му изглеждаха абсолютно безсмислени, поне за Мей Лин и родителите. За момент обаче изненадата им бе толкова голяма, че му позволиха да хване ръцете им и да ги потупа, докато продължаваше да дърдори.
Момичето първо дойде на себе си, изръмжа му и му показа червените си зъби.
„Какво прави той? — зачуди се Мей Лин. — Да не би да е решил, че положението е безнадеждно? Нима е решил да ме изостави тук и да си избере някой друг, когото да развежда из града?“
Преследвачите вече бяха по средата на площада. Мей Лин започна да се оглежда за пътища за бягство. Не виждаше нищо обещаващо, особено както беше с бебето. Може би надолу по ескалатора към станцията на метрото…
Двамата туристи рязко дръпнаха ръцете си и бащата, подбуден от писъците на момичето, избута И Мин, който просто се разсмя, завъртя се три пъти и изтича обратно при Мей Лин.
— Майко. Ръка.
Докато богатото семейство се отдалечаваше забързано, момчето започна да драска по китката на Мей Лин със същата писалка, с която бе изрисувало лицето й преди половин час. Отначало не се виждаше някакъв мотив, просто бърза серия точки, които малко щипеха и боляха. Всички точици попадаха в квадрат със страни около три сантиметра.
„О, нима е възможно? — изуми се тя. — Нима човек е в състояние да направи това?“
Мъжете вече бяха съвсем близо И Мин пусна ръката й и започна да рисува по своята китка. Дясната — Мей Лин едва сега си даде сметка, че момчето е левичар. Спомняше си, че е чувала някъде, че тази черта се среща по-често при аутистите. Същото можеше да се каже и за неравните зъби, кожата и странната походка. Макар че те вече не й се струваха смущаващи или отблъскващи.
„Виждала съм и по-лоши неща в старческия дом.“
— По-добре да… — почна тя, въпреки че се съмняваше, че това ще проработи.
— Да, майко, сега.
Обърнаха се и тръгнаха колкото се може по-бързо и същевременно небрежно, сякаш бяха детегледачка с дете и бебе, към портала, който автоматично проверяваше за билети. Билети във формата на временни кодирани татуировки.
Мей Лин се погрижи лявата й ръка да е открита, макар че така и не видя сканиращия лъч. За нейна огромна изненада не се появи никаква охрана или роботи. Вместо това прозвуча глас, идващ сякаш от Рая:
— Добре дошли отново, госпожо Чу и скъпа малка Луи. Не ви отне много време да се преоблечете и да се върнете от хотела си. Разбира се, ВИП пропускът ви още е валиден. Робофайтонът ви очаква на Авенюто на пандите, от ваше ляво. Ако господин Чу дойде по-късно, с най-голямо удоволствие и по възможно най-бързия начин ще го доведем при вас.
Двамата с И Мин забързано прекосиха границата, отбелязана от плочки, светещи в имперско жълто. Имаха почти цяла комфортна минута преднина преди преследвачите им да стигнат до охраната. Там едрите мъже спряха и загледаха ядосано след тях: знаеха, че е безполезно да се мъчат да влязат без пропуск, още повече и въоръжени. Подобен опит най-вероятно щеше да вдигне по тревога скрита охрана, с която едва ли биха могли да се справят. Поне не и без куп разрешителни, подписани от няколко съдилища и от много влиятелни хора. А дори и това можеше да не помогне.
Мей Лин изпита огромно задоволство, когато погледна през рамо отчаяните им физиономии, след което насочи вниманието си в другата посока, към каскадата чудеса. Пред тях имаше цял булевард с магазинчета, въртележки и приличащи на живи същества роботи, които се покланяха или танцуваха от удоволствие, когато погледнеш към тях. Малкият Сяо Ен моментално бе очарован, тя също. А И Мин все клатеше глава и мърмореше нещо от рода на: „Коблита… навсякъде коблита.“