— За мен е удоволствие — отвърна Хамиш, загледан в характерните сиви коси на сенатора, завързани на горда опашка и обрамчващи изсечените му черти и лице, което изглеждаше завинаги почерняло от годините под слънцето на Централна Америка. Стронг беше висок — почти колкото Хамиш. Изисканите дрехи и скъпият маникюр рязко контрастираха с мазолестите фермерски ръце, мускулести и явно свикнали на тежък, макар и носещ удоволствие труд.
— Бяхте лидер в нашето Движение, сенаторе. Според мен заслужавате известно доверие дори поради липса на доказателства за обратното.
— Това е мнението на малцинството. — Стронг тъжно наклони глава. — Този град бързо се обръща срещу своите. Точно сега на много хора им се иска да се върна към пробутването на хапчета и евангелия в Гватемала.
Хамиш трепна. Това бяха собствените му думи, изречени предишния ден в полузатворения фенчат, малко преди да му се обадят да долети тук и да се срещне със Стронг. Мненията във фенчата бяха „неофициални“ и се защитаваха с псевдоними. Сенаторът намекваше, че все още разполага с достатъчно ресурси.
— На всички ни се случва понякога да казваме неща, които бихме желали да не се разчуват.
— Да, така е. Същото се отнася и за онова, което направих миналия вторник… — Стронг замълча за момент. — Заповядайте във вътрешния ми кабинет. Искам да ви помоля за една малка услуга, преди да пристъпим към работа.
Направи знак на Хамиш да мине покрай трио живописно облечени секретари (един мъж, една жена и един явен хермафродит, всички несъмнено минали през скъпи лицепластики) и да влезе в личния му кабинет, украсен с произведения на изкуството от американския Запад. С набитото си око за изящни неща Хамиш огледа помещението, като го сравняваше с виртуалната обиколка, която бе направил, докато пътуваше насам в частния самолет. Заслуша се във вътрешния глас на иисистента си: Ригълс можеше да се включва в ларингалните нерви на Хамиш и да предава през тях:
„Оригинална бронзова статуетка на Ремингтън на препускащ ездач, който стреля през рамо… и друга отливка в мащаб едно към едно, направена десетилетия по-късно от художествена кооперация «Блек Хилс», показваща шайенски воин, преследващ…
… голям въртящ се стол, тапициран с бизонска кожа… бюро от тиково дърво, скоростно отгледано от дърворезервоарна компания от Луизиана, чийто съсобственик е Стронг, доколкото си спомням… няколко резби от китова кост, предимно оригинали от деветнайсети век, макар че онази в края е нова — подарък от инуитския клан Пойнт Бароу в знак на благодарност за помощта на Стронг относно правата за лов на гърбати китове…
… плюс голяма фотография на сенатора с първенци на лакота пред паметника на Циолковски, с лопати и четки, участващи в почистването на статуята на Лудия кон от пепелта на Йелоустоун. Снимката е преместена напред и в центъра след гафа във вторник…
… и абстрактен мобил в левия ъгъл на помещението, съставен от двайсет тънки метални лоста с оцветени топки от слонова кост в края, полирани от безброй потни длани… всички лостове са хитроумно настроени да се въртят и движат последователно в почти случаен ритъм като Госпожа Късмет. Авторът е нарекъл произведението си Многоръкия бандит, тъй като лостовете преди това са били част от игрални машини. Но племето, поръчало изделието, е избрало друго име. Сопите на възмездието. Най-сетне подходящото оръжие за оправяне на сметките.“
Хамиш беше свикнал да посещава покоите на важни клечки. Славата отваряше пред него много врати. Но и Овалният кабинет не можеше да се похвали с толкова много символизъм, колкото беше излял сенаторът от Южна Дакота в тази стая. Дори дебелите стълбовидни издутини в четирите ъгъла — вертикални релси, способни да спуснат целия кабинет в бронирано подземно убежище — бяха украсени като индиански пръчки за измолване на дъжд.
„Еха. Би било жалко да се изнася всичко това. За да се освободи място за някой демократ.“
Сенатор Стронг свали от библиотеката няколко книги с твърда корица.
— Ще направите ли удоволствие на един ваш почитател? — И отвори първата на титулната й страница. „Хартиена следа“.
Обичайните смесени чувства. За Хамиш писането на автографи беше голяма досада. И в същото време това бе един изравняващ момент. Политиците можеха да са луди фенове като всички останали, да изпадат във възторг от някой стар бестселър или да го разпитват за актьорите, с които се е срещал по време на снимки. Замисли се какво посвещение да сложи. Нещо оригинално, ласкаещо и лично… и в същото време не прекалено приятелско, особено към човек, кой то бързо се превръщаше в национален парий. Нямаше смисъл да му дава причина да твърди, че Хамиш Брукман му е „скъп приятел“.