Подмина едно душещо за контрабанда отокуче и забърза покрай Големия афиш с правилата, изрисувани в онзи натрапчив нюанс на червеното, който очилата никога не би трябвало да скриват, макар че беше достатъчен съвсем евтин хакеруер, за да промениш спектралния им модел. Славек знаеше десетина у-нива, на които афишът беше обезобразен с груби подигравки. Негодуванието спрямо властите растеше сред по-свадливите обитатели на Среброкупола.
„Само дано не ме зачислят към патрулите“ — замоли се той. Субдурални нервни импулси едва не повдигнаха дясната му ръка да се прекръсти. Католицизмът обаче беше некультурный сред повечето други хлапета. Затова сигналите се насочиха към душевния му аватар и му наредиха да коленичи в едно тихо ъгълче на виртуалното пространство и да отправи една молитва от негово име.
Алексей Хутнички — Дани, командваше в Дежурната станция при дъската с работните отряди, която непрекъснато се променяше, когато работниците се явяваха за назначение, освобождаваха ги поради болест или се връщаха от някоя жилищна зона на Стари Детройт. Алексей го погледна и се намръщи.
— Закъсня. Когато спеше тук, никога не закъсняваше.
— Да. — Това беше преди Славек да се включи в един от сателитните проекти на Среброкупола — двайсетина къщи (цели две пресечки), възстановени като комуна — със своя мандра, парник, училище и покрити със стъкло някогашни мазета, превърнати във ферми за водорасли. Въпреки това трябваше да се явяваш навреме тук, в основния център, ако искаш да се издигнеш. — Автобусът се повреди. Наложи се да използвам скутра си.
— Хм — изсумтя Алексей и погледна дъската. — Да видим дали мога да намеря нещо подходящо за теб…
Сто на сто щеше да търси някаква гадна работа. Очилата обаче нямаха проблем да разчетат изражението му и да анализират с евтиния си софтуер изчервяването му и разширяването на зениците. „Ама че лъжец! Вече знае какво ми е назначението.“
Алексей размърда два пръста и голямата дъска примигна. Очилата на Славек автоматично откриха името му и непреклонната дума до него.
Патрул.
Лицето му остана безизразно — беше се упражнявал с програма за обратна връзка. Душевният му аватар обаче отвърна на неволните нервни импулси и изрази разочарованието му, като псуваше и тропаше с крака в личната му капсула субреалност — малко греховно е-избухване, което малкият хомункулус веднага се зае да изкупи, като коленичи и трескаво зачете молитви, достъпни единствено за Порфирио и Господ.
А външно спокойният Славек се обърна и тръгна към най-близката рампа, водеща нагоре към галериите на древния покрит стадион.
Донякъде се разведри, като разбра, че ще прави обиколки с д-р Бетсби. Това му даваше възможност да задава въпроси. Макар че отначало докторът имаше да задава свои, докато обикаляха множеството семейни обиталища на нивото на мецанините.
— Учиш ли си уроците, момче?
— Да, сър — малко нервно отвърна Славек. Този човек имаше властта да го измъкне от ииуроците и да го върне в древната класна стая заедно с кисели тийнейджъри, които вгорчаваха живота на учителите си от плът и кръв. — Освен това чета хартиени книги — каза на лекаря, който следеше за здравето и благополучието на Среброкупола. Прошарената жълтеникавочервена коса на Бетсби беше пораснала през последните няколко месеца и към нея се бяха добавили брада и отнесен поглед. В момента вниманието му беше съсредоточено върху ръчния скенер, с който преглеждаше покритата с петна ръка на възрастна жена от потъналия Бангладеш. Работата на Славек бе да му подава инструменти, но и да е нащрек за евентуални неприятности. Хората от някои култури не обичаха да ги ръчкат представители на властите и допринасяха за къкрещото напрежение в многоликия бежански лагер. Славек беше едър, о̀правен и владееше някои отбранителни бойни изкуства. Въпреки това приличаше достатъчно на хлапе, за да не изглежда заплашително, особено когато пускаше нарочно глуповати усмивки.
Точно сега това изглеждаше особено подходящо. Неколцина мъже наблизо, вероятно синове на старицата, ги наблюдаваха внимателно. Славек им се усмихна по най-приветливия начин… и бе възнаграден с мрачно кимане.
— Ела утре да ти дам болнични — каза Бетсби на жената. — Медицинска сестра ще довърши прегледа. Ако не дойдеш, семейството ти ще изгуби привилегиите си. Ако дойдеш, със сигурност ще успеем да намерим генетично съответствие и ще разкараме тази гадост. Разбираш ли?