Разбира се, винаги имаше водещ герой, който — с гласа на Хамиш — започваше всяка книга с размахване на пръст и отправяне на сурови предупреждения за надвисналата Голяма грешка. Главен герой, който по-късно, когато купчината мъртви се превръщаше в цяла планина, винаги казваше: „Нали ви казах!“
Тарсус увисна над кутията и с осемте си пипала заопипва полираното дърво. Приближи първо едното си око, после другото и заразглежда новите украшения върху затворените капаци.
Знаеше, че ще й позволят да отвори само едното отделение. Веднага щом избереше капак, другият щеше да се заключи. Не че това имаше значение. Тя винаги получаваше награда (сочен рак), независимо коя вратичка избереше. И въпреки това никога не избираше напосоки.
Отвън се тълпяха лица — човешки лица, притиснати от другата страна на наблюдателното стъкло. Очите им, единственото нещо, което бе сходно с устройството на октоподите, следяха всяко нейно движение. Тарсус имаше чувството, че изборът й е от значение за тях. И затова прилежно разгледа картинките върху капаците, както с очите си, така и с върха на едно пипало.
Когато кариерата му излетя нагоре с книги, филми, а после и с виртуални адаптации, срещу него веднага скочиха куп завистливи критици. Историите му се основавали само повърхностно на научни факти. Проучванията му представлявали просто събиране на достатъчно богат речник и жаргон, за да направят измислицата му правдоподобна.
Още по-лошото според критиците бе, че Хамиш Брукман игнорирал всички съвременни предпазни средства и нива на отговорност, издигнати от съвестни мъже и жени, за да не се допуснат точно такива грешки като описаните в историите му. Един критик дори твърдеше, че бил открил даже нещо по-сериозно — всяка катастрофа, описана от Хамиш, възниквала поради арогантните му учени злодеи, настояващи категорично за секретност. Без тази съставка повечето от ужасните сценарии в произведенията му можели да се коригират от по-умните глави. В такъв случай нима истинското му оплакване не било, че опасни неща могат да се вършат на тъмно? По стария, донякъде магически начин?
И нямало ли повечето от предупрежденията му да станат съмнителни в един свят с повече прозрачност вместо с по-малко?
Отначало подобни отзиви го засягаха. Но с времето Хамиш се научи да игнорира критиците, дори онези, които го наричаха „предател на науката“. Постигаше го съвсем просто, като включваше тях в следващата си история (с леко променени имена), за да бъдат изкормени в един или друг момент. Това му носеше достатъчно удовлетворение. И ироничното следствие бе, че подходът му позволяваше да остава истински мек и любезен с почти всички в този обикновен реален свят.
Тарсус не откри в символите никакъв смисъл.
В редки случаи разпознаваше единия или другия набор, когато фигурите бяха оформени като нещо, което й беше известно. Риба, просто изображение на октопод или издължена човешка фигура. Много по-чести обаче бяха ъгловатите емблеми — комбинация от чисти, еднообразни и статични цветове, които хората като че ли предпочитаха… толкова различни от едва доловимите полутонове и сенки, пробягващи по-бързо от мисълта през светлочувствителната кожа на всяко главоного и позволяващи на октопод като Тарсус да се слее с почти всеки фон.
Тези емблеми си бяха тук както винаги, монотонни и безинтересни. Само че този път формите им бяха необичайни. Имаха очертанията на дишащи въздух създания с крайници, които можеха да ги придвижват по сушата.
Фигурите обаче не бяха човешки.
И тъй, за известно време, особено през годините с Каролин, Хамиш намери известно щастие в игрите с вселени, измислени от самия него — вселени, в които той беше Бог, налагаше сурови наказания за амбиции и суетност, въздаваше правосъдие заради греховното високомерие и възгордяването от технологиите.
Пък и нима цивилизацията не го ценеше много повече като автор на страшни приказки, отколкото го беше уважавала преди като учен?