„Дали да се опитам да стигна някой от другите острови?“ Дори По-нови Нюпорт да беше превзет, останалата част от курортната колония сигурно все още се държеше, ако можеше да се съди по гърмежите и трясъците на продължаващото сражение. Лоялността му бе лично към д-р Нгуен, а не към някакъв консорциум на богаташи. И все пак парите, които те плащаха за Мей Лин и детето, бяха достатъчна причина да се опита.
Разбира се, стига да бе възможно. Камъкът-свят беше твърде тежък, за да го мъкне, при това докато се мъчи да избягва акули и нападатели. Пък и…
„Скоро ще разберат, че камъка вече го няма. Всеки момент могат да започнат да претърсват морето.“
Взе решение. Камъкът трябваше да остане долу.
Вече беше забелязал няколко части от срутения дворец, където покривът изглеждаше относително здрав и вероятно предлагаше множество кухини и скривалища. Места, които можеше да забележи единствено жител от крайбрежието. Ако се скриеше добре и не се движеше, за да сведе до минимум разхода на кислород, нападателите можеше да се откажат след бързо претърсване и да приемат, че камъкът-свят вече е преместен на някой от другите острови.
Пусна подпората и остави камъка да го повлече надолу, докато краката му не стигнаха тинята на дъното на четири или пет метра под повърхността… а после и допотопния паваж под нея. Може би това бе церемониалната алея на краля на Пулупау. Бин се затътри по нея, благодарен, че няма никакви остри корали. Забързано, като в същото време внимаваше да не се изтощава, мина покрай няколко ръждясали автомобила — може би любими навремето, но недостатъчно, за да бъдат прибрани, когато височайшето семейство бе избягало от надигащото се море.
„Ето там. Онзи прозорец. Фронтонът изглежда в добро състояние. Идеално.“
Може би твърде идеално… но нямаше време да придиря. Серия подскоци го прекара през купчина отломки и той най-сетне стигна до отвора. Спря за момент, за да побутне перваза и рамката, за да провери колко са стабилни. Богатите водолази сигурно вече бяха проучили мястото. Би трябвало да е безопасно.
Вмъкна се вътре и се озова в очакваната подобна на пещера кухина. Под тавана дори имаше малък въздушен джоб. Въздухът сигурно беше негоден за дишане, оставен от предишни търсачи на интересни местенца.
Нямаше фенер, така че се присви до отвора, стисна чантата и зачака. Щеше да чака или докато лошите си отидат, или докато въздухът му свърши. Очилата на дихателя имаха груб таймер. С късмет и ако дишаше много бавно, можеше да изкара под водата почти час.
„Преди въздухът ми да свърши и да се наложи да изплувам, ще скрия камъка-свят. И няма да кажа на никого.“
Хрумна му нещо — дали абсолютно същата клетва не е била дадена и от Ли Фан Лу, последния собственик на извънземната реликва? Онзи, който бе събрал колекция от странни камъни под имението си? И бе устоял на всеки натиск да предаде древния междузвезден пратеник, макар това да му бе струвало живота?
Искаше му се да е сигурен в собствения си кураж. И най-вече жадуваше да разбере какво става! Кои бяха страните, които се бореха за подобни неща? Д-р Нгуен, изглежда, не желаеше да обсъжда въпроса, но имаше намеци… дали отделните фракции наистина се бореха тайно и търсеха „вълшебни камъни“ от хиляди години? Дори още отпреди появата на писмеността?
И сега продължилата толкова дълго тайна борба като че ли се доближаваше до някаква отчаяна кулминация, защото онзи американски астронавт бе решил да съобщи за находката си на целия свят. Или цялата тази лудост беше поради друга причина? Защото земната технология най-сетне е готова — или почти готова — да приеме изкусителната сделка, предлагана от съществата, живеещи в Хаванския артефакт?
Предложение, направено от писмо в бутилка…
… да научи човечеството как да произвежда още бутилки.
Бин примигна. Искаше му се да разтърка очи, отчасти защото бяха раздразнени от прикриващата завеса и всички боклуци и сол върху клепачите и миглите му. Но и защото беше уморен. Главата го болеше и защото се опитваше да мисли усилено, и защото водата около него тръпнеше и го блъскаше с грохота на сражението. Разбира се, той знаеше, че експлозиите са много по-опасни под водата. Ако наблизо избухнеше нещо, ударната вълна сама по себе си можеше да е смъртоносна дори покривът да не се срути.