Явно океанът не беше единствената сила, донасяща потопи на промяна. Месеци наред всички приказки за „извънземна инвазия“ бяха съсредоточени върху образи, думи и идеи, тъй като Хаванският артефакт можеше единствено да говори и убеждава. Но сега в царството на разбитите планетоиди се появиха мрачни величия. И контактът вече не беше само абстракции.
„Ще има ли изобщо място, което да е безопасно?“ — питаше се Мей Лин. Особено след като нейният водач, детето Ма И Мин, й показа какво се е случило с дома й: извика въздушна снимка на естуара на Хуанпу, помогна й да открие нужното място и увеличи образа на потопеното имение, което тя и съпругът й бяха изчистили и надградили с толкова труд.
От него не беше останало нищо.
По-ранните снимки разказаха историята. Първо бяха пристигнали катери на въздушни възглавници, от които се изсипаха облечени в черно мъже и взеха всичко, което представляваше интерес за тях. После, секунди след заминаването им, налетяха боклукчиите.
„Съседите. Онези, които би трябвало да са ни приятели.“
Само за няколко часа над водата не остана нищо — нито метлон, нито мрежи, нищичко. „А животът продължава както преди — помисли си тя. — Човешките същества се изяждат едно друго. Наистина ли имаме нужда звездни демони да ни помагат за това?“
Разбира се, не биваше да се оплаква. През живота си беше виждала как всяка илюзия за стабилност се разпада. И като се имаше предвид, че живееха ден за ден, това заточение не беше толкова лошо. С бебето засега се хранеха добре, носеха по-хубави дрехи и дори си изкарваха доста приятно всеки път, когато И Мин казваше, че е безопасно да излязат и да се насладят на чудесата на „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“.
И въпреки това се боеше за Сян Бин. Където и да го беше отвел пингвинът демон, това нямаше да доведе до нищо добро. Всички видеодрами, които бе изгледала през годините, учеха едно и също. Внимавай да не бъдеш въвлечен в аферите на силните, особено когато се борят помежду си за .
„Дори да избяга… как ще ни открие?“ Сян Бин не беше кой знае какъв мъж. Но бе всичко, което имаха със Сяо Ен.
Положението й си оставаше напрегнато. Често трябваше да грабне сина си и бързо да го отнесе от едно скривалище в друго. Катакомбите на „Дисни“ сякаш бяха безкрайни, лъкатушеха и се виеха по начини, които като че ли не следваха никакъв здрав разум. Момчето И Мин й обясни със своя странен говор:
— Майката трябва знае. Земекопните машини оставени са тук долу след като построени са въртележките. Някои продължили копаят. Един шеф казва: „Трябват складове.“ Друг пък иска тунели за шоу, трети за изложба. Или тръба за капсули. И машините копаят и копаят. Твърде много. Следи ли ги някой?
От кривата му усмивка Мей Лин предположи кой ги следи. Не големите господари, а онези, които са по-ниски и от тревата. При преместването от място на място се бе натъквала на мъже и жени с гащеризони, които винаги се даваха на най-нископоставените работници. Санитари, перачки и боклукчии, които следваха роботите по поддръжката и вършеха всичко, което искаха от тях скъпите ИИ-машини. Кулита. И дори сред тези нисши работници имаше касти.
Мнозина бяха донякъде нормално интелигентни. Те като правило бяха докачливи и се държаха като началници, но лесно можеха да бъдат разсеяни, защото и без това искаха да са някъде другаде. Другите, без достатъчно интелигентност, изглеждаха благодарни, че имат почтена работа. Тях човек лесно можеше да отпрати — изчезваха веднага щом им кажат къде да отидат.
Имаше и такива, чиито умове работеха различно. Мей Лин бързо осъзна: „Това е тяхното царство.“ Под шумния увеселителен парк, зад и под забавленията имаше свят, който съществуваше само отчасти заради екстравагантните приумици горе. И този свят предлагаше предостатъчно възможности на обитателите си да преследват и други свои цели.
Някой метач, мърморещ на пръв поглед безсмислици, в миналото лесно можеше да се подмине като побъркан. Днес същият човек биваше включван в мрежа, за да общува с други от разстояние. Коя беше тя да съди дали новите технологии бяха направили това особено приложимо за жертвите на така наречената аутистка чума?
Прекара известно време в една тайна зала, където се бяха събрали десетки такива хора, свързани чрез лещи, лъчи и блещукащи жици. В ъгъла, ниско до земята, имаше устройство, от което проблясваха електрически искри.