— За коблита — каза И Мин, сякаш това обясняваше всичко.
„Колко други са свързани с тази група? — запита се тя. — Други… по цялата планета?“
— Гените са мъдри — каза момчето. — Нашият вид, недъгавите с атавизмите, сме се справяли лошо в племената на яките хомосапиенси. И още по-лошо в села, градчета, кралства… градове с ревящи коли! Уплашени от бръмчащи светлини и ръмжащи машини. Объркани от ритуалите ви за чифтосване, многозначителните любезности и сложните изражения… от практичността ви и странните ви абстракции. Все неща, които са важни за вас, кроманьонците. Нашият вид никога не би могъл да обясни защо практичните, абстрактните и емоционалните неща не са единствените, които имат значение. Има и други неща! Такива, които не можем да опишем с думи.
И поклати глава. Изглеждаше почти нормално с това горчиво изражение.
— И така умряхме. Удушени в люлката. Заврени в мръсни ъгли да бърборим и да броим мухи. Умряхме! Старите гени, накъсаните им парчета, се изпокриха. Докато вашият вид с помощта на аспите не измисли това!
И И Мин размаха ръце. Само че сега в тона му имаше ликуване. Сочеше й мъжете и жените, почти всички облечени в униформата на парка, всичките с очила за виртуална реалност или свързани към портове. И всичките потрепваха и сумтяха, някои бяха обхванати от ритмични спазми. На завесата монитор пред стената имаше зелени гори, тайга и подводни светове, в чиито дълбини се движеха неясни сенки.
— Защо толкова много от нас идват сега, раждат се толкова много? — попита Ма И Мин с уверен глас, който не отговаряше на разкривеното му тяло и грубите му черти. — Не е заради замърсяване… или мутация… или някаква „чума“. Светът най-сетне е готов за нас. Нуждае се от нас. От нас, от старата природа. От нас, от новата порода…
Направи видимо усилие, за да спре да римува.
Бебето се размърда, сякаш усетило объркването й. Мей Лин поклати глава.
— Аз… не знам.
И Мин кимна с нещо като търпеливо съчувствие.
— Знаем. Но скоро ще разбереш. Трябва да се срещнеш с един човек.
И тъй, слушатели, зрители, участници, партньори и приятели… къде сме ние?
Сред бунтове, рухващи пазари и религиозни кампании, с милиони, присъединяващи се към миленаристки култове, които изгарят имуществото си и търсят високи планини, от които да гледат края на света — докато други милиони настояват моментално да бъдат копирани в проектирания от извънземни кристален рай. Нуждаем ли се и от това?
Една провалена космическа мисия може да е нещастен случай. Но две? И то в рамките само на няколко дни? Първо, китайска автоматична сонда до Астероидния пояс едва успява да се издигне на пет километра и рухва в морето. А после сондата на „Пан-Американ“ експлодира.
И двете мисии бяха подготвени набързо, с цел да се съберат още артефакти. А бързите космически мисии са рискована работа! Но и двете? Да експлодират във фазата на изстрелване? Подобно събитие ни отнася дълбоко в Подозрителстан, да поддържаме онази параноична теория, която ни допада най-много. Особено най-старата — нация срещу нация. Носят се горещи слухове за саботаж, събуждащи вулканичната ярост на китайското общество веднага след инцидента с „Жен Хе“. Напрежението расте. Отпуските на военните са отменени.
Към това се добавя и допълнително напрежение. Никаква откритост не може да убеди всички, че американците не крият нещо. Че по някакъв начин са научили от Хаванския артефакт повече, отколкото споделят със света. И може би пречат на другите да се сдобият със свои артефакти?
А междувременно интелектуалците продължават да мислят върху загадките на галактическия „контакт“, политиците спорят, сякаш клишетата „ляво-дясно“ още имат някакво значение, а могъщи заговорници кроят планове за „стабилност“, която гарантира единствено смърт…
… а сега и война в космоса?
Какво ще е нужно, за да се събудят хората?
56.
Рай
Пен Сян Бин нададе тих стон, съпътстван с порой мехурчета. Отдръпна се в ъгъла, докато съществото пред капандурата се наведе, за да се вмъкне вътре. Детонации и автоматична стрелба разтърсваха потопените руини на кралския дворец.
„Носи военна униформа… и от онези шлемове с изскачащи хриле…“