„Все пак гордея ли се, че съм китаец? Разбира се. Че защо да не се гордея? Ние водим света.“
Но тази мисъл не беше на преден план в главата му.
Важното бе, че той беше забелязан от важни хора някъде високо по пирамидата на властта, задълженията и привилегиите. От хора достатъчно могъщи, за да пратят специални правителствени части на опасна и политически рискована мисия далеч от дома.
„Те знаят името ми. Изпратили са елитни бойци през океана, за да ме приберат. Или ако не мен, то камъка-свят.“
Не че беше сигурно, че ще победят. Дори най-силните държави като Китай често биваха надхитрявани от Новия елит на планетата. В края на краищата нали тази жена се криеше тук долу с него.
Не. Едно нещо имаше по-голямо значение от гражданството и верността към страната. Макар че богатите бягаха на изкуствени суверенни държави като Нов Пулупау, старомодните правителства продължаваха да контролират територии, на които живееха милиарди обикновени хора — тънещите в мизерия бедняци и измъчените представители на средната класа. А за Бин това означаваше само едно.
„Господарите на Китай държат Мей Лин и Сяо Ен в ръцете си. Или могат да ги пипнат всеки момент. Нямам избор.
Никакъв избор.“
Протегна ръка към покритите с водорасли дъски. Но още докато рисуваше първия знак, ИИ в окото му се намеси с укор:
Не го прави, Бин.
Има и други възможности.
Той обаче поклати глава и изсумтя кодовата дума, която му бяха казали, за да разкара досадника. Изкуственото присъствие в дясното му око изчезна и той вече виждаше фигурите, които рисуваше в тънкия слой водорасли, по-ясно.
Дойдох просто да си купя соев сос.
Жената го зяпна. От объркания й поглед Бин разбра, че не е от централното крайбрежие на Китай, където тази стара шега все още предизвикваше спонтанен смях дори сред кулитата, работещи на Новата велика стена. Е, хуморът не беше стихията му. Бин продължи да пише.
Ще помогна на страната си.
Какво трябва да направя?
На лицето й се появи задоволство, че е изкарала по-голям късмет, отколкото бе смятала само преди минути, когато беше скочила от някой балкон на По-нови Нюпорт, за да търси несигурно убежище в руините на океанското дъно. Може би този малък кралски таван все още имаше мощно ки.
Тя отново записа по покритата с водорасли стена.
Добре. Нямаме време…
Бин нямаше как да не се съгласи. В мъничката му бутилка беше останал компресиран въздух за по-малко от пет минути. Разбира се, стига да можеше да вярва на брояча в очилата.
Наблизо… подводно укритие… ще изчакаме там…
Жената внезапно спря. Очите й бяха скрити в сянка, но когато се обърна като марионетка, теглена от теченията, Бин видя в тях страх.
Извъртя се бързо…
… и видя нещо много голямо, надвиснало при входа на тавана. Лъскаво и змиевидно, по-широко от човек, гърчеше се нагоре, главата му почти изпълваше скосения отвор. Блеснаха роботски очи и осветиха всяка пукнатина в малката изкуствена пещера. Явно беше някаква мощна бойна машина, която сякаш изучи и двамата — не само със светлина, но и със сонарни импулси, които обискираха телата им като някакви груби пръсти от звук.
Ярък лъч внезапно се насочи надолу, към пистолета на жената, а после от устата на нещото се появи подобно на бич пипало, грабна оръжието и го погълна преди двамата човеци да успеят да помръднат. След това гръмовен глас, съвсем леко приглушен от водата, изпълни малкото скривалище.
— Ела, Пен Сян Бин — нареди механичното създание и започна да отваря широко уста. — Веднага. И вземи артефакта.
Бин с ужас осъзна, че драконът-андроид иска от него да се вмъкне в зейналата му уста. Сви се уплашено и отстъпи.
Роботът като че ли усети ужаса и нежеланието му и заговори отново:
— Безопасно е да го направиш… и е опасно да откажеш.
Заплаха значи. Бин имаше пребогат опит със заплахите. Познатите неща обикновено го поуспокояваха и му позволяваха да прецени положението.