— Иска ми се изобщо да не беше намирал онова ужасно нещо.
— Разбирам ви. Имате причина да сте огорчена. Но не съдете така прибързано. Не знаем каква роля ще изиграе камъкът. Едно обаче е сигурно. Съпругът ви ще е в по-голяма безопасност, ако камъкът бъде изваден от сенките. На светло.
Мей Лин се замисли над думите й.
— Това може ли да се направи?
Усмивката на Агурне беше тъжна, извинителна.
— Не зная подробностите. Всички го търсят, като пресяват иинфосферата. Безбройните ъгълчета и измерения на Голямата мрежа. Приливите, теченията и носещите се по тях аромати. Много неща, които са заровени дълбоко, кодирани и скрити зад твърдините на изолиращи защитни стени — и въпреки всичко те оставят дири, които могат да бъдат засечени, та дори поради крещящата липса на информация за тях.
Мей Лин примигваше, мълчеше и се чудеше как тази чужденка, родена в Нова Гвинея, отраснала във Фиджи и образована в Европа, е научила така добре китайски. „По-добре и от мен.“
— Това са несъществуващите следи, които понякога могат да доловят и които са невидими за нас, останалите.
— Но не и за мен! — намеси се Хидзо: беше сложил Сяо Ен на една плюшена постелка и играеше на куку за огромно удоволствие на бебето.
— Да. Не и за теб — съгласи се Агурне.
— Всъщност личи си, че децата на Мей Лин ще бъдат специални — добави неандерталското момче. — Макар че не знам защо. Никой не може да знае бъдещето. Но някои неща просто изпъкват. Очевидни са.
Употребата на множествено число едва не я накара да запротестира. „Имам само едно дете.“ Но Мей Лин поклати глава. Нямаше време за дребнави спорове. Обърна се към майката.
— Мога ли да помогна? Какво мога да ви кажа?
Агурне Арриксака Бидарте се наведе нежно към нея.
— Всичко. Всичко, което помните. Вече имаме много следи. Защо просто не започнете от самото начало?
В хранопровода на морския дракон не е толкова противно и отвратително. Стените са меки и му е достатъчно да изпълзи малко назад и да намери място, оформено така, че да побере легнал човек.
Докато се намества, Бин чува как челюстите на механичния звяр се затварят с глух удар. Следва движение назад — гърчещо се, тресящо се, като на измъкващ се от дупката си червей. Благодарение на някаква технологична магия водата в малкото помещение започва да се оттича. Скоро се чува съскане на въздух.
Бин изплюва мундщука и треперливо поема въздух. Залива го облекчение, защото дихателят вече се е изчерпал.
Част от стената до главата му е прозрачна — прозорец! Колко предвидливо. Наистина. Така не се чувства до такава степен пленник — или вечеря. Притиска лице до преградата и се взира навън. Руините на двореца се рушат допълнително от сражението, разиграващо се вече под косите лъчи на луната.
Роботът се дърпа още по-назад и Бин зърва предишното си убежище на тавана. Малко преди машината да ускори вижда отвора — и може би някакъв мъгляв силует. Поне така му се струва.
Достатъчно, за да се надява.
58.
Отчаяние
— Вече не се сражават само с лазери — каза Генадий. — Много от нападателите като че ли стрелят с някакви оръжия, използващи кинетична енергия.
— Имаш предвид снаряди? — попита Акана. — Те няма ли да са по-бавни? По-трудни за прицелване покрай всички онези астероиди, премятащи се на различни орбити? Пък и целта може да успее да се измъкне.
— Как може буца кристал да се измъкне? — обади се Емили Тан.
— Явно — отвърна Хайхон Мин — там има неща с повече… физически възможности… отколкото тези на пасивни кристали.
От известно време това беше очевидно. Въпреки всичко изглеждаше важно някой да каже на глас онова, което си мислеха всички. „Намираме се в нова територия“ — осъзна Джералд.
— Именно! Значи… — Акана примигна. — О, разбирам. Ако изстреляш снаряд с висока скорост и му е нужно време да пресече орбитата на целта, това дава възможност на теб да се скриеш или да се махнеш преди някой да е забелязал и да е отвърнал на удара. А с лазер не можеш да го направиш.
— Зависи от това дали някой използва радар… — започна да умува Генадий, но накрая поклати глава и се отказа.
— Но защо изобщо се бият? — попита д-р Чомбе. — Каква е причината за всичко това?
— Имаш предвид освен желанието да изкарат акъла на няколко милиарда земни жители ли? — ехидно попита Емили.