— Не откривам нищо, което да прилича на енергиен източник — каза той, когато Хачи се понесе покрай него. Малката маймунка дърпаше пелената си, но вдигна очи и изсумтя кисело.
През обектива на камерата на пълзача, който вече се намираше само на осем метра от края, обектът блестеше по-скоро като кристал, отколкото като метал. Хрумна му, че може да е парче от някакво естествено тяло, а не обичаен космически боклук, оставен от хората. Може би някакъв метеороид, на какъвто науката досега не беше попадала. Това щеше да е нещо. Но как е попаднал в почти кръгова орбита около Земята…
— Може пък да е просто някакъв необичаен лайнолед — промърмори той. Буца втвърдена вода и човешки отпадъци, изхвърлена от някоя пилотирана мисия. Това можеше да обясни странно гладката и блестяща форма. Макар да не отразяваше светлината като лед или някакъв друг познат материал.
„Ако пълзачът имаше по-добри инструменти…“
Джералд вдигна очилата си и разтърка нос. Човек би си помислил, че един астронавт е свикнал да се взира в изображения от високотехнологични уреди. До голяма степен той си вадеше хляба именно с това. Но на това тяло на средна възраст подобни неща понякога му идваха в повече.
„Де да имах по-добри органи! Нали обещаваха, че когато навърша петдесет, ще бъдем подлагани на основен биоъпгрейд? Защо за такива неща се говори все… в бъдеще време?“
Примигна и завъртя глава, за да фокусира зрението си върху нещо далечно — най-доброто средство срещу умора от иивзиране. Естествено, единственият избор в това тясно помещение бе тесният прозорец с изглед към синята Земя. Разкъсаните пластове облаци приличаха на гигантска ръка, която замъгляваше Тексас чак до потопения Галвестън. Мексиканският залив пък беше пъстра палитра от светли и тъмни нюанси на синьото.
Отново примигна, когато се появиха няколко блестящи искри, сякаш от бенгалски огън, които се пръснаха и се понесоха към Карибско море. Метеороиди. Или падащи парчета космически боклук. Може би нещо, което самият той бе насочил към Земята миналата седмица, преди да пренасочи въжето и да изложи кариерата си на риск.
Е, на работа. Отново си сложи очилата и виртобразът го обгърна от всички страни като плазмен пашкул при навлизане в атмосферата. Акана му беше наредила да внимава с робота и да го държи на разстояние — загадъчният обект можеше да се окаже някой стар резервоар за гориво или нещо друго взривоопасно. „Като едното нищо можем да изгубим както щипците, така и самия пълзач“ — предупреди го тя.
Джералд обаче бе сигурен, че това не е проблем.
— Не засичам повишено количество летливи вещества в околното пространство, така че не може да е контейнер за гориво или окислител. Освен това обектът е твърде малък.
Артефактът — ако беше дело на човешки ръце — изглеждаше не по-голям от баскетболна топка, леко издължена. По-скоро като топка за американски футбол. Това можеше да съответства на предположението за лайнолед. Но водният лед би трябвало да отдели малко газ от прякото осветяване.
Пък и никога досега не бе виждал подобни цветове.
— Нищо няма да разбера от това разстояние. — Джералд въздъхна. — Сигурно така или иначе ще ме уволнят. Нищо не ми пречи да пипна проклетото нещо.
Нареди на малкия робот да приближи още, да изпълзи до самия край на въжето и да насочи прожектора си първо в една посока, после в друга. През цялото време осъзнаваше, че Акана може да се обади всеки момент и да му нареди да спре.
Хачи забърбори тревожно и се изкатери на рамото му.
„Не засичам електрически или магнитни полета. И въпреки това нещото сякаш реагира на светлината. И не става дума само за степента на отражение. Ето! Онази част продължи да блести повече от секунда след като лъчът мина през нея!
Всъщност отразяването се променя с времето.“
И не само с времето, но и по блестящата повърхност на обекта. Различните отразяващи или поглъщащи светлината райони като че ли ставаха по-плътни, по-фино оформени с всеки следващ момент — наблюдение, което се потвърждаваше и от двете програми за анализ на изображението. Значи не беше просто субективно възприятие. Умът му не се самозалъгваше, защото така му се иска.